Пътуване из „Вътрешна България“

Изглед от Голямата базилика в Плиска
Този раздел от сайта е предназначен за любителите на българската история и за българите в чужбина, чиито деца все още не познават историческите забележителности на родината. България има десетки и стотици емблематични места и исторически паметници. Аз избрах няколко от тях, които считам за символи на българската държавност и културно-историческа традиция. Посещаването на тези места винаги ми носи силни емоции и вълнение .

Старопрестолната Плиска

Изглед от Плиска: една от портите на Вътрешния град
Сведения за създаването на столицата при кан Аспарух се съдържат в така наречения „Български апокрифен летопис“ от 11-ти век: „Онь (Испор цар) съзыда в Плюска град...“.
Най-ранният документ за първата българска престолнина е гръкоезичен надпис, изсечен върху знаменитата Чаталарска колона, намерена на средновековен кръстопът северозападно от днешното село Хан Крум ( Чаталар) през 1905 г. В неговия текст градът е наречена Plskas ton kanpon, т.е. „лагерът на Плиска“ и се споменава изрично като постоянна владетелска резиденция на хан Омуртаг.

Външен град

Външният град на Плиска представлява огромно пространство, обградено с голям землен вал във формата на неправилен четириъгълник с обща площ около 23 кв км. Защитният ров бил широк 10 метра и дълбок 6-7 метра, бил пълен с вода. От вътрешната страна бил издигнат насип, висок 5-6 метра. От четирите страни на насипа имало порти. Територията на Външния град не била изцяло заселена и обитавана. Затова се смята, че Плиска e замислен като военен лагер на прабългарите. Едва при Крум, Омуртаг и Борис Първи поселището придобива вид на владетелска престолнина с някакви градски белези. Във Външния град живеели занаятчии, скотовъди и земеделци. Открити са тухларни, железарски и грънчарски работилници.

Вътрешен град

Плиска: Вътрешният град, малка порта в каменните стени
Това е всъщност столичният град. Обграден е с каменна стена. Намирал се в центъра на Външния град. Вътрешният град имал доста по-скромни размери. Постороен е във формата на трапец с размери на страните 740 м, 612 м и 788 м. Дебелината на каменните стени достигала до два и половина метра. Те се издигали на височина 10-12 метра. На всяка от четирите стени на крепостния трапец имало порта с кула. Разкрити са и тайни входове край някои от укрепленията.
Във Вътрешния град се издигала масивна каменна постройка, която учените наричат „болярско жилище“. Смята се, че е имало цял квартал с подобни представителни сгради с каменна настилка и тайни ходници. По подобен начин е било планирано и владетелското жилище.
В юго-западния ъгъл на Вътрешния град се издигал занаятчийски център с пещи за топене и обработка на желязо и метали, както и керамични ателиета. Сърцето на Вътрешния град бил дворцовият център. Това е вътрешната цитадела, наречена „малък дворец“ с прилежащите към него жилищни, стопански и култови постройки.Смята се, че укрепеният владетелски дворец се състоял от две части: голяма зала с кръгъл план и правоъгълно предверие. Първоначално дворецът е бил дървен с формата на огромна юрта, след това на негово място се появяват каменни градежи.

Крумовият дворец

Крумовият дворец бил внушителна каменна сграда с размери 74 на 60 метра. В двата ъгъла на източната и западната стена имало по една издадена навън кула с амбразури.
Дворецът на Крум бил снабден с вода и канализация, имал таен проход /тунел/, който го свързвал с малкия дворец на север. Тунелът бил иззидан с тухли и бил с височина 1.90 метра и ширина 1 метър. За Крумовия дворец научаваме от описанието на превземането на Плиска от Никифор Геник в 811 г:

Плиска: Основите на Крумовия дворец
„Като влязъл в двореца на Крум, преровил неговите съкровища и намерил пребогата плячка, започнал да разпределя по списък на войската си мед и одежди и други различни неща. Като разтворил неговите изби с вина, раздавал на всички свои хора да пият до насита. И като влязъл по улиците на двореца, разхождал се край чардаците на къщите, наслаждавал се и казал: -Ето, всичко това Бог ми даде и аз искам да построя тук град на мое име, за да стане именит във всички бъдни поколения. И като прекарал няколко дни, излязъл от двореца на безбожния Крум и като напуснал, опожарил всички жилища, заедно с оградата от съставени дървета..“

След опожаряването на Плиска през 811 г Крумовият дворец не е възстановен. Няколко седмици след разрушаването на българската владетелска престолнина византийският император Никифор Геник е убит от българските войски при сражението във Върбишкия проход. От раните си няколко седмици по-късно почива и престолонаследникът Ставракий.

Омуртаговата тронна палата

Плиска: дворцовият център
Омуртаг не възстановява разрушения владетелски дворец на Крум, но върху неговите останки издига величествена „Тронна палата“. Тя е с размери 52 м на 26 м, с правоъгълна форма, тип „базилика“. Зидовете й били наистина впечатляващи - с дебелина до 2,6 метра.Запазени са останки от приземния етаж на сградата. Той се състоял от предверие, централна зала и и две странични помещения. Предполага се, този етаж е служел само за церемониални цели, а ежедневно обитаван бил горния етаж, където били разположени домакинските и спалните помещения.
„Тронната палата“ била издигната от огромни масивни варовикови блокове. Влизало се през предверие в обширна зала, разеделена от два реда колони. В центъра й имало кръгло широко просдтранство – апсида, на което се издигал владетелският трон.

Плиска- Вътрешният град, кулата при една от портите на крепостта
/възстановка/
Плиска оцелява като българска крепост до 13-ти век. След освобождението от византийскоото владичество, градът е избран за резиденция на единия от братята Асеневци - цар Петър /Теодор/. В Плиска са открити негови восъчни печати. Археолозите не са открили следи от значимо градско развитие към този период и затова учените правят извода, че Плиска е избрана по-скоро символично за „столица“ на цар Петър/Теодор, за да се подчертае примествеността на новата българска държава със старото/първото българско царство. При монголските нашествия крепостта е напълно опустошена и повече никога не възвръща значението си.
Повече за архитектурата на Плиска може да прочетете в книгата на Димитър Овчаров „Първопрестолна Плиска“.

Преоткриването на Плиска

Плиска - изглед от Вътрешния град
Някои археологически паметници сме свикнали да ги приемаме за даденост. Сега знаем къде са първите български столици Плиска и Преслав, но допреди 150-200 години паметта за тяхното местонахождение е била напълно изтрита. Хората от околните селца и паланки пасли овцете и козите си из техните руини, без да подозират по какви сакрални за българската история места крачат.
Руините на първопрестолната българска столица Плиска са открити от датския пътешественик Карстен Нибур през 1767 г. По онова време той минава край Шумен и му правят силно впечатление „останките от древни времена край село Абоба“. Карстен не е историк и няма представа на какво се е натъкнал.

Плиска - голямата базилика/възстановка/
Първи проучва по-обстойно крепостните руини на Плиска унгарецът Феликс Каниц. Това се случва 100 години по-късно – през 1878 г. Но и той не успява да идентифицира за науката арехологическите останки. Единствено отбелязва, че руините на крепостта край село Абоба имат голямо историко-археологическо значение.
Първи изказва предположението, че останките край с. Абоба са част от описаната в стари византийските хроники столица на българите Плиска – Константин Иречек, а братовчед му – Карел Шкорпил, който бил учител във Варна – привлича вниманието на световната наука като посочва, че това е българската Плиска и затова си струва на място да бъдат направени допълнителни археологически разкопки и проучвания.

Плиска - каменната стена на крепостта на Вътрешния град

Днешният град Плиска е всъщност някогашното село Абоба, чийто жители в османско време, а и след това – често използвали отдалечените на 3 километра от селото им руини за набавянето на строителен материал за своите къщи. През 18-ти век крепостните стени на Плиска на места били високи по 2-3 метра.Всъщност подобна е съдбата на много стари български крепости и градове, градежите на които почти до 19-ти век са добре запазени, но после буквално изчезват за строителен материал на близките селца и градчета. <апример, има скици и рисунки на чужди пътешественици на руините на Велики Преслав от началото на 19-ти век, на които археологическите останки са с предполагаема височина 5-9 метра.

Мадарският конник

Мадарският конник: символ на мощта на българската държава
Мадарският конник е описан за първи път за науката от унгареца Феликс Каниц през 1872 г. Каменният барелеф е изсечен през 8-ми век върху отвесна скала на височина от 23 метра. Стръмни стъпала вляво от него водят до Ма̀дарското плато. Размерите на изображението са 2,6 метра във височина и 3,1 метра ширина в основата. Изобразява конник, лъв, куче, орел и надписи на гръцки език. Зад гърба на конника личи високо облегало на седло от източен кавказки тип. Отдясно, над нивото на главата на коня, е изобразен орел с разперени криле.
Според някои учени Мадарският конник като композиция е много близък до персийските каменни барелефи от времето на сасанидските царе. Изсеченото в скалата изображение представлява триумфиращ владетел и се възприема като символ на мощта на българската държава. Смята се, че барелефът е изработен по времето на кан Тервел в първите десетилетия на 8-ми век.
Под каменния барелеф, в подножието на платото по времето на кан Омуртаг е имало голям езически култов комплекс, който се състоял от светилище, капища, дворцови и жилищни сгради.

Българската имперска столица Преслав

Изглед от българската имперска столица Преслав
Преслав е замислен и изграден като имперска столица във времена, когато България се простира от южните склонове на Татрите /днешна Южна Словакия/ до бреговете на Бяло море, и от днешната унгарска столица Будапеща на запад – до река Днепър на изток.
Строежът на престолнината започва при Борис Първи, продължава по времето на Симеон Велики и добива завършен вид при сина му – цар Петър.
Замисълът на града е да всява респект и да предизвиква възхищение с великолепието си. Дължината на крепостните стени на външния град е няколко десетки километра – по думите на професор Николай Овчаров непосилна задача престолнината да бъде защитавана ефективно, тъй като това означава гарнизонът да наброява десетки и стотици хиляди войници. Това обяснява и защо Преслав пада сравнително лесно: неговата цел е била да всява имперско величие, а не реално да служи като военна крепост.

В много отношения Преслав е копие на столицата на Източната римска империя – Константинопол. Във времена, когато градската инфраструктура на Константинопол позапада, в Преслав са прокарани водопроводи и се строят великолепни обществени сгради, които удивляват с размерите и вида си.

Преслав: макет-възстановка на вътрешния град
В прословутия “Шестоднев" на Йоан Екзарх от 10-ти век се казва следното:
"Ако ли някой селяк и нищ и чужд човек дойде отдалече до кулите на княжеския двор и ги види, той се учудва. И като пристъпи към вратата, чуди се и се пита, а като влезе вътре, вижда от двете страни големи сгради,украсени с камък и изпъстрени с дърво и прочее. Когато влезе в двореца и види високи палати и църкви, украсени отвън с камък, дърво и шарки, а отвътре с мрамор и мед, сребро и злато, той не знае на какво да ги оприличи, защото не е видял такова нещо в своята земя, освен сламени хижи – бедният, сякаш си загубва ума и им се чуди..и ако някой го запита, когато се завърне в своята земя..: Какво видя там?”, той ще рече: Не зная как да разкажа това – само със вашите собствени очи бихте могли достойно да се удивите на тази красота!„"

Преслав: изглед от "Кръглата църква"
Крепостните съоръжения на Преслав се състоят от Външен и Вътрешен град. Стените били високи на места до 12 метра. Част от тях били запазени чак до началото на 19-ти век.
Вътрешната крепост се намира почти в средата на външния град. Формата й е Г-образна, с кръгли кули в ъглите и квадратни по протежение на стените. Реално само Вътрешният град е бил ефективно защитаван по време на варяжкото нашествие през втората половина на 10-ти век.
Във Вътрешния град били разположени резиденцията на владетеля, Симеоновият дворец, Архиепископията и дворцовата катедрала, наречена „Златната църква“ (още „ Кръглата църква“).

Преслав: поглед към Вътрешния град: владетелските дворци,
"Златната църква" и владетелската църква
Владетелските дворци са строени върху високо плато. Запазени са внушителни останки от дворцов комплекс, състоящ се от две монументални сгради - Голям дворец и Западен дворец. Тронната зала била трикорабна и имала три отделения.
Смята се, че изгледът на преславските дворци е повлиян както от Източната римска империя, така и от архитектурата на франките и по-конкретно от резиденцията на Карл Велики край Ааахен.
На висока тераса в близост до дворците била разположена „Златната църква”, издигната от цар Симеон Велики. Тя е уникален и великолепен паметник на църковната архитектура на Първата българска империя . Българските майстори възприели църковната архитектура на Византия, но добавили и свои новаторски черти. Кръглата форма на храма е подобна на тази на ротондата на Карл Велики.

"Кръглата/златната църква" - възстановка
Богатата вътрешна украса на храма е включвала изобилни мозайки, рисувани керамични плочки и резбован мрамор. От нея са останали само малки части. По каменните стени са открити рисунки-графити, гръцки имена на светии и отделни букви или кратки текстове на глаголица и кирилица.
Друг храм - владетелският - е разположен на централно място във вътрешния град и е свързан с двореца на царя с права улица, дълга 35 метра.
Храмът има внушителни размери - 21 на 40 метра. Във Външния град били разположени занаятчийски квартали и работилници. Така наречената „преславска рисувана керамика“ е еталон за качество и великолепие. Използвана е предимно за украса в интериора на сградите. Качеството на тази керамика, нейният почти бял чиреп на плочките и специфичната “бисквитена” техника на производство я превръщат в едно от големите достижения на българската културна традиция от времето на Първата българска империя.
Във Външния град е имало поне три манастирски комплекса.

Село Ключ

Самуиловият мемориал край село Ключ
Самуиловата крепост край с. Ключ: мястото, където през 1014 г с предателството на овчар-влах византийците нападат в гръб българските войски и ги разбиват. Това се случва след седмица неуспешни опити да превземат построеното от Самуил землено укрепление и стена, преграждащи пътя към вътрешността на България. По същото време синът на Самуил - Гаврил-Радомир - нанася поражение на византийския авангард край Струмица. Вбесен от този факт, Василий Втори дава заповед за ослепяването на пленените край с. Ключ български войни.Паметникът –мемориал при село Ключ е изключително въздействащ. Добре е пресъздадена атмосферата на фаталната за България битка през лятото на 1014 година.

Самуиловите укрепления край с. Ключ/възстановка/
На място има макет на разкритите при разкопки укрепления на цар Самуил, както и възстановка на военнни землянки, в които са живели българските войници, докато пазели единствения възможен път за вътрешността на България. До мястото се стига лесно от град Петрич – по прилично поддържано шосе. Живописно и красиво е между двете планини – Белащица и Огражден, и буйните води на река Струмешница между тях. Според византийските хронисти Йоан Скилица и Георги Кедрин „Самуил решил да укрепи теснината между планините и да прегради достъпа на императора“. Това е мястото при днешното село Ключ, откъдето Василий Втори многократно прониквал във вътрешните области на тогавашна България. Това бил основният мотив цар Самуил да заповяда направата на мащабни укрепления от ровове и дървени огради.

Местността, където се разиграват съдбоносните за България събития
през лятото на 1014 г
Дължината на преградните съоръжения възлизала на около 7-8 километра. Те се простирали между северните склонове на планината Белащица, долината на река Струмешница и южните склонове на планината Огражден.
През юли 1014 г византийските войски навлезли в България, предвождани лично от император Василий Втори. Те се придвижвали по долното течение на река Струма и проникнали в долината на река Струмешница. В началото византийското настъпление било спряно от българите с предварително издигнатите в теснината преграждения. Цар Саумил нямал ресурси да излезе в открито сражение с ромейската войска, затова разчитал предимно на партизанска война и пълно възползване от предимствата на планинския терен. Пред отбранителните съоръжения край с. Ключ византйците са задържани около седмица. След това Василий Втори изпраща два обходни отряда да търсят път в гръб на българските войски. Легендата твърди, че единият от византийските отряди бил воден от местен скотовъдец от влашки произход, който показал на византийците как да излязат в гръб на българите и незабелязано да ги ударят в тил.

Възстановка на землянки, в които са живеели Самуиловите войници,
охраняващи укрепленията край с. Ключ
На 29 юли 1014 година на разсъмване обходните византийски отряди тръгнали в настъпление. Българските войски се оказали изненадани и неподготвени. „Тогава ромеите се нахвърлили върху тях и ги обкръжили, едни от тях избили, а други заловили.“ Сега в битка се включили и основните византийски войски. Прегражденията при село Ключ били разрушени и преодоляни. Българските войски в района били откъснати от основните български сили в Струмишкото поле. След укреплението при с. Ключ Василий Втори обсадил и крепостта Струмица. Той нямал намерение да се връща по обратния път, а да се спусне по долината на река Вардар към Солун. С тази цел изпратил любимеца си Теофилакт Вотаниат като авангард да проправи път към Солунското поле. Българите пропуснали отряда на Вотаниат и му устроили засада. При село Костурино , между Беласица и Благуш отрядът на Вотаниат бил разгромен, а той самият – убит. Българските войски били лично предвождани от престолонаследника Гаврил-Радомир.

Цар Самуил получил сърдечен удар, когато видял колоните от
ослепени български войници
Разгромът и смъртта на любимеца му Теофилакт Вотаниат разгневили Василий Втори и в израз на ярост той заповядал да бъдат ослепени пленените при село Ключ български войници. Според хронистите – 14 хиляди на брой. На всеки 100 човека оставил по един едноок, за да води колоната от слепци.
Според миниатюра от Манасиевата хроника от 14-ти век:
„И като видя цар Самуил ослепените, умря от мъка.“
Българският владетел получил сърдечен удар, когато видял колоните от слепи български войници да се стичат към Охрид. Два дни по-късно, на 6 октомври 1014 г, цар Самуил починал.

Търновград – столицата на Втората българска империя

Панорамен изглед към Царевец
Напоследък Търново е любима туристическа дестинация не само за българи, но и за много румънци. Те приемат Търновград като своя средновековна столица, тъй като в училище ги учат, че империята на Асеневци била Влахо-българска държава. Няма лошо, стига туризмът да върви. По същия начин ние, българите, може да си правим туристически обиколки из Румъния, за да си припомним българските старини отвъд Дунав.
Действително цар Калоян първоначално се е титулувал като владетел на българи и власи. Но впоследствие думата „власи“ отпада напълно от титулатурата на Асеневци и те се назовават единствено като царе на България. Дали под понятието „власи“ се е имало предвид предците на днешните румънци или планинското население на Стара планина, което се е занимавало със скотовъдство – няма единно мнение по този въпрос в историческата наука. Но безспорен е фактът, че в кореспонденцията си Асеневци се назовават като преки продължители и наследници на Старото българско царство на царете Симеон, Петър и Самуил.

Сърцето на престолния Търновград - непристъпният Царевец
Във времената на най-големия си разцвет българската престолнина Търновград е сочен единодушно от съвременниците като един от най-значимите градове на Балканския полуостров. По времето на цар Иван-Асен Втори дори е наричан „Третият Рим“. Търновград бил разположен на три хълма около река Янтра. Градът е бил естествено защитен от отвесните скални възвишения и завоите на дълбоката река.
Сърцето на българската столица бил хълмът Царевец. На него са били разположени Царският дворец, Патриаршията, част от казармите и множество църкви.

Карта на средновековния Търновград
Царевец бил защитен с високи каменни стени с кули, под които зеели непристъпни скални пропасти към виещата се подножието река Янтра. Достъпът до цитаделата се извършвал през главния вход, който бил снабден с подвижен мост. При опасност съоръжението се вдигало и Царевец оставал изолиран от останалия свят от дълбока пропаст. Археолозите са категорични, че царският хълм е бил плътно застроен с квартали от каменни къщи. Най-гъсто населен бил северозападният склон на Царевец – там са открити основите на близо 250 сгради - жилища, работилници, магазини, страноприемници. Счита се, че във времената на най-големия си разцвет Търновград наборявал население от близо 20 хиляди души – изключително голям град за тогавашните средновековни размери. На Царевец са разкрити жилищни квартали в местността Чан тепе, до Лобната скала и до Балдуиновата кула. Къщите са различни по тип и размери. В тях се помещавали богати търговци, занаятчии, и скромна прислуга към царския двор. На Царевец са разкрити 22 църкви, които се издигали насред миниатюрни градски площади, към които водели тесни и стръмни калдаръмени улички.

3-d възстановка на Патриаршията, автор Събин Бижев
На върха на Царевец се издигали символите на българската държавност и духовна мощ: царският дворец и патриаршеският манастир, който нааподобявал миниатюрна крепост. Владетелският замък заемал 6 хиляди квадратни метра площ и представлявал впечатляващ ансамбъл от сгради с кули и бойници, с три вътрешни двора, обградени с жилища и колони. Подът бил мраморен. Имало и голяма каменна цистерна с питейна вода с вместимост около 100 кубични метра. От втория вътрешен двор се преминавало към Тронната зала и Дворцовата църква. Те били богато украсени с мозайки, мрамор и стенописи.

Изглед към Трапезица
Третият двор бил разположен в най-високата част на замъка. Там са открити печки за готвене и винарна – очевидно предназначението му било стопанско , за да обслужва царската трапеза. Патриаршеският манастир наподобява непристъпен замък. Той бил на върха на Царевец и кулите му се виждали отдалече. В центъра се издигала катедралата "Възнесение Господне".
Съседният хълм Трапезица също бил силно укрепен и имал важно административно значение. На него вероятно се помещавали част от царските палати, военни учреждения, складове с оръжия и църкви , в една от които са пазени мощите на небесния покровителна България – Свети Иван Рилски.

Изглед към Патриаршията
Смята се, че Трапезица е бил първоначалната резиденция на българските владетели от Второто българско царство и, че дълго време от този хълм е била управлявана обширната държава.Съвременниците са категорични: Търновград е бил непревземаем с щурм. Най-вероятно градът е предаден доброволно на османците през 1393 г след тримесечна обсада, тъй като е избегнал обичайното разграбване и палежи, характерни за крепостите, които оказвали упорита съпротива. Единствено на хълма Трапезица личат следи от еветуалния османски пристъп. Вероятно цитаделата на Трапезица е превзета от турците, след което Царевец доброволно се предава.

Графична възстановка на жилищните квартали на Царевец
До 17-ти век се носело преданието, че именно на Трапезица бил разположен някогашният български „царски Кремъл“. Счита се, че на Трапезица към средата на 14-ти век е имало разкошни имения на знатни столични български боляри. Възвишението било силно укрепено с висока и дебела крепостна стена и непристъпни кули, а вътре се влизало през шест порти. На Трапезица са открити основите на 20 църкви. В тях се пазели мощите на прочути светци като Иван Рилски, Параскева Епиватска, Иларион Мъгленски.

Възстановка на владетелския замък на Царевец
Третият хълм на търновската крепост се наричал Девинград. За него се знае много малко.
Между трите цитадели на хълмовете – по поречието на завоите на Янтра били разположени многолюдни занаятчийски и търговски квартали. Сред тях били Асеновата махала, Нови град, арменският и еврейският квартали, като и „Градът на франките“ /западно-европейски търговски квартал/. В подножието на Царевец се издигали седем важни църкви, сред които храмът "Св. Четиридесет мъченици" и "Св. Апостоли Петър и Павел".

ОМУРТАГОВ НАДПИС ОТ ЦЪРКВАТА „СВ. ЧЕТИРИДЕСЕТ МЪЧЕНИЦИ“

Колоната с Омуртаговия надпис в църквата
"Св. Четиридесет мъченици", Велико Търново
Едно от преките материални доказателства, че Асеневци са се смятали за наследници на старите български владетели от времето на Първата българска държава. Колоната с Омуртаговия надпис е била намерена, съхранена и ревниво пазена от българския цар Иван-Асен Втори. Днес тя се съхранява в търновската църква „Св. Четиридесет мъченици“:

„Кан ювиги Омуртаг, направих преславен дом на Дунава и като измерих (разстоянието) между двата всеславни дома, направих на средата могила. От самата среда на могилата до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунава има 20 000 разтега.Споменатата пък могила е всеславна и като измериха земята, направих тези писмена. Човекът дори и добре да живее умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като разгледа тези (писмена), да си спомни този, който ги е направил. Името пък на владетеля е Омуртаг, кан ювиги. Дано бог да му даде да преживее сто години“.
В кореспонденцията си с папата, чичото на Иван-Асен Втори – цар Калоян – изрично подчертава, че е наследник на старите български царе Симеон, Петър и Самуил. По-късно, когато разорява гръцките градове и селища в Тракия и Беломорието, Калоян е категоричен, че го прави в знак на отмъщение за стореното от Василий Втори Българоубиец на Самуиловите войни и на българите.
Асеневци са имали афинитет да пазят стари български реликви и книги.

Малко известен факт е, че византийските хронисти споменават за български аристократ на византийска служба в средата на 11-ти век, когато България е под византийска власт. Неговото име е Борил. Същото рядко срещано днес име се появава в края на 12-ти и началото на 13-ти век с личността на Борил – племенник на тримата Асеневци, който сяда на българския престол след внезапната смърт на цар Калоян край Солун. Този факт идва да покаже, че Борил не е куманско или влашко име, а стара прабългарска дума. Първото масово появяване на куманите в българските земи е едва в края на 11-ти век.
Най-правдоподобно звучи теорията, която определя Асеневци като потомци на стар и уважаван български аристократичен род, свързал се кръвно с куманска знантна фамилия, която се заселва в района на Плиска през 80-те години на 11-ти век. Възможно е Асеневци да са имали и някаква влашка кръвна връзка, но безспорният факт е, че те се имат категорично да българи, че повеждат въстание за възстановяването на Старото Българско Царство и, че ревниво пазят спомена за някогашното българско величие.
Да бъдеш българин през 12-ти век, е било израз на огромен престиж и авторитет.

Търновски надпис на цар Иван Асен II

Колоната с надписа на Иван-Асен Втори в църквата
"Св. Четиридесет мъченици", Велико Търново
Издълбан е в средния от трите стълба в северната част на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново.
Надписът е известен от 1858 г., когато възрожденецът Христо Даскалов от Трявна успява да посети църквата (по това време джамия) и да снеме копие от надписа.
Надписът съобщава за Клокотнишката битка от 1230 г, когато българската армия разгромява войските на Епирското деспотство. При Иван-Асен Втори българската империя почти се връща в границите на Симеон Велики: от река Днестър до Адриатическото крайбрежие, и от северните склонове на Карпатите до Бяло море.

"В лето 6738 [1230], индикт 3. Аз Йоан Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, създадох из основа и с живопис украсих докрай тази пречестна църква в името на светите 40 мъченици, с чиято помощ в дванадесетата година от моето царуване, в която година се изписваше този храм, излязох на бран в Романия и разбих гръцката войска и плених самия цар кир Теодор Комнин с всичките негови боляри, а цялата земя от Одрин до Драч завладях – гръцка, още и арбанаска и сръбска. Франките владееха само градовете около Цариград и самия този град, но и те се повинуваха под десницата на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха своите дни, защото така повели Бог. Понеже без Него ни дело, ни слово се извършва. Нему слава на векове. Амин."

Крепостта Овеч/днешна Провадия

Графична възстановка на крепостта Овеч
Крепостта Овеч е една от най-страховитите цитадели на Второто българско царство. Разположена е върху каменно плато, високо почти 80 метра. Практически крепостта е непристъпна. До нея се е стигало през две порти с кули, от всяка от които се е спускал малък дървен мост над дълбока няколко десетки метра пропаст – при нужда съоръжението било бързо прибирано. В самата овечка цитадела, на върха на каменното плато, са прокопани в скалата кладенци –всеки с дълбочина над 70 метра.От тях защитниците са черпили прясна вода за пиене. Овеч е известен като твърдина на царете Петър и Калоян.

Изглед от главната порта на крепостта Овеч
Овеч има стратегическо разположение: контролира подстъпите през най-източните проходи на Стара Планина към черноморското крайбрежие и Източна България. Крепостта е отстъпена от цар Иван-Александър на братовчед му деспот Добротица в знак на благодарност за помощта, която Добротица оказва на българския цар за откупването и освобождаването на сина му Иван Срацимир от унгарски плен.
Овеч отново влиза в границите на Търновска България в средата на 80-те години, когато цар Иван Шишман си взима обратно харизаното от баща му на Добруджанското деспотство.
Очевидно крепостта е имала важно значение за отбраната на българската държава, тъй като през 1388г нейният управител Асен /?/ бил натоварен от цар Иван Шишман да пресрещне настъпващите от юг османски пълчища и да преговаря с предводителя им Али паша в опит за печелене на време. Но, за съжаление, събитията протичат в друг порядък.

Крепостта Овеч
Османският хронист Мехмед Нешри пише, че през 1388 г османците внезапно форсирали проходите на източна Стара планина през зимата, когато никой не ги очаквал. Армията била предвождана от Али паша. Той изпратил петхиляден отряд , начело с Яхши бей, за да превземе с изненада крепостта Пъравади /Овеч. Нешри отбелязва, че българският управител на крепостта е бил наричан от османците Хюсеин бей, тоест вероятно се е казвал Асен.Докато той посрещал някъде на бреговете на река Камчия Али паша, за да преговаря с него, отрядът на Яхши бей с изненада превзел Овеч, почти без бой.

Крепостта Овеч
„Яхши бей се вдигнал на часа и поел право към Пъравади. Пристигнали и поискали да се разположат на открито. Денят бил зимен, валял сняг. Като не знаел защо са дошли, Хюсеин бей ги настанил в каменната крепост, та да предпазят конете от студа. А те като влезли там, още с падането на нощта ударили по кулата на укреплението и усвоили крепостта. Изпратили радостната вест на пашата по някой си, на име Мурад. На заранта пашата тръгнал и пристигнал в Пъравади. Влязъл в крепостта, настанил вътре свои хора, а мюезините прочели молитва и откланяли намаз. След като оправил работите на крепостта, пашата се вдигнал оттам и спрял пред Венчан. <Щом хората от крепостта го видели да пристига, те донесли ключовете на града. След един ден пашата влязъл в Мадара и Шумнъ и укрепил кулите им.“
/Мехмед Нешри/

Крепостта Овеч е разположена върху непристъпно каменно плато
При този поход армията на Али Паша форсира река Камчия, и превзема крепостта Ченге (днешно Аспарухово), после Овеч/Провадия и намиращата се още по̀ на север крепост Венчан. След това османците сменят посоката и тръгват на запад , като без съпротива завладяват Шумен и Мадарската твърдина. Но внезапно българските военни части и населението на уж вече превзетия Венчан атакуват османския гарнизон и го избиват. В отговор Али паша се връща обратно на изток, където неговите хора „разрушили и опустошили крепостта Венчан, а народа й смазали на кюфте и го заробили“.

Дълбоки кладенци, прокопани във варовиковите скали, осигурявали
вода за защитиците на Овеч
По-съществена за българската история е ролята на крепостта Овеч 20 години по-късно, когато братовчедите Константин и Фружин правят опит да отвоюват бащините земи и да изгонят османците от България. Двамата се възползват от смутните времена, настанали за османската държава сред разгрома и смъртта на султан Баязид в битката при Анкара с монголите /1403 г/. Константин и Фружин действат в съюз с унгарския крал Сигизмунд и с влашкия войвода Мирчо. Първоначално, българските войски имат успехи – успяват да превземат някои ключови крепости, сред които Овеч в Източна България и Темска в Поморавието. Цар Фружин си връща Овеч през 1409 г. Крепостта устоява на османските нападения още цели 4 години. През 1413 г. Муса, син на Баязид Първи, превзема отново крепостта и жестоко се разправя с въстаналото население. За съжаление, липсват подробни сведения за това как точно Овеч попада под контрола на българските войски, предвождани от Фружин, и при какви обстоятелства 4 години по-късно е бил повторно превзет от османските пълчища на Муса.

Калиакра

Крепостта Калиакра от птичи поглед
Калиакра е една от най-красивите средновековни български крепости. Разположена е върху скален нос, който се врязва в морето на 2 километра в дълбочина.
Карвунската земя, от която безспорно е част цитаделата на нос Калиакра, в началото на 14-ти век е владение на Тертеровците. Майката на цар Иван Александър произхожда от това коляно, а една от неговите баби е имала куманска кръв. Самият Иван Александър има кръвна връзка и със стария български цар Асен Първи. Затова се е титуловал като Иван Александър Асен. По негово време постепенно Карвунската земя придобива по-голяма самостоятелност, макар властелините й да признават връховенството на българския цар в Търново. При деспот Добротица тази нова мини-държавица придобива впечатляващи размери и размах. В разцвета си тя се простира от нос Емона до делтата на Дунав и включва важни български крепости и градове като Дръстър, Овеч, Варна, Карвуна. Добротица превръща Кариакра в непристъпна морска цитадела.

Главната порта на крепостта Калиакра
Калиакра е спомената в картата на италианеца Петрус Весконте от 1318 г. Немският оръженосец Ханс Шилтбергер пък описва носа като Калацерка, което произлиза от „καλός“ – красив/добър и „τσέρκι“ – обръч, като се има предвид трите стени на Калиакренската крепост.
Най-голям разцвет Калиакра изживява през втората половина на 14-ти век, когато е любима твърдина и търговско пристанище на българските владетели Балик и Добротица. През 70-те години на 14-ти век Калиакра е мощен средновековен град, в който владетелят сече собствени монети и превръща крепостта в църковно средище. Днес на носа има останки от крепостните стени, съхранени са още част от водопровода, баните и резиденцията на деспота .

Възстановка на крепостта Калиакра
В Калиакра са били закотвени част от бойните кораби на българския морски флот. Галерите на Добротица водят успешни бойни действия по море срещу великата морска сила Генуа.
Калиакра попада под чужда власт при наследника на Добротица – Иванко. Учените не са единодушни кога точно османците завладяват Добруджанското деспотство, тъй като първоначално то не е било цел на техните завоевания. Когато османските пълчища преминават проходите на източна Стара планина и нападат Търновска България, те практически подминават владенията на Иванко, макар че той е съюзник на Иван Шишман.

Суровата красота на нос Калиакра
Някои учени смятат, че Добруджа и Калиакра са покорени от турците през 1393-94 г, след което областта се владее от татари, власи, италиански авантюристи и османци. Със сигурност е установено, че Добруджа и Карлиакра са под властта на влашкия войвода и бивш български васал Мирчо за около 20 години в началото на 15-ти век. Около 1403 г Калиакра е превзета от италианския пират Саргапузо. Колко време той се задържа в крепостта не е ясно.Известно време Калиакра е под татарска власт. В крайна сметка през 20-те години на 15-ти век в крепостта се настанява трайно османски гарнизон.

Ловеч

Макет-възстановка на средновековната ловешка крепост
Крепостта Ловеч е разположена на десния бряг на река Осъм, върху каменно възвишение. В българската история цитаделата става известна покрай военната кампания на византийския император Исак Втори Ангел срещу въстаналите българи, предвождани от братята Асеневци. Ловеч е крепостта, която спира войските на Източната римска империя. През 1187 г византийската армия, начело с император Исак Втори Ангел успешно форсира Стара планина и се оказва в Дунавската равнина. В ловната цитадела край река Осъм се укрепват братята Асен и Петър. Непристъпната крепост е практически невъзможно да бъде превзета с пряк щурм. По тази причина Исак Втори Ангел организира обсада, която продължава близо 100 дни. В крайна сметка, Ловеч устоява и византийският император е принуден да сключи мир и да се върне на юг от Балкана.

Крепостта Ловеч
„В началото на пролетта той / Исак Втори Ангел/ отново тръгнал на поход и се насочил срещу мизите.Цели три месеца се бавил и много се измъчил с превземането на крепостта Ловеч, но оставил и тази работа незавършена, напуснал обсадата и се върнал в столицата... Макар императорът тогава и да пленил жената на Асен и макар да взел като заложник другия му брат Йоан, все пак работата тръгнала към лошо..“

/ Никита Хониат/

Ловеч е родово владение на българския цар Иван Александър. В тази твърдина той е отраснал и като неин владетел става един от най-влиятелните български боляри, избран единодушно от висшата българска аристокрация след злощастната битка при Велбъжд за нов български владетел.

Крепостта Ловеч
Ловеч има ключово значение и в края на 14-ти век при османското нашествие. Няма преки данни от хронисти, че крепостта е била превзета от османските завоеватели. Напротив, има косвени данни, че ловешката твърдина остава в български ръце до втората половина на 15-ти век. Съществуват местни предания, че крепостта е удържала османските набези повече от половин век след падането на Търново. През 2008 г. български учен открива в стар арменски летопис от 15-ти век твърдението, че последните свободни от османците крепости край Дунав са Ловеч, Свищов и Смедерево. Ловеч е превзет след жесток щурм през 1471 година. При щурма е убит един от османските предводители! В османска летопис се твърди, че е било необходимо да се сменят цели 5 османски владетели, за да падне Ловеч!
През 1930 г българският етнолог и историк Анастас Иширков пише следното: „Много е вероятно да е превзета Ловчанската крепост от турците по време на Владиславовия поход в 1444 г.”

Крепостта Ловеч
"В съкратената Османска история, издадена през 1871 г. в Цариград на стр. 91 изрично е записано: “Ловеч, град най- късно превзет от България.” Същото убедено твърди и видният ловчанец Борис Караконовски, събирач на народни песни и предания и придружител на руския картограф Артимонович в пътуванията му из България през 1867 г. Анастас Иширков е категоричен: „Ловеч и ловешкото войводство поради пресечения планински терен били много по-късно завладяни напълно от турците и се намирали във васално положение към султана“.
Османският пътешественик Евлия Челеби пише за Ловеч следното: „при завладяването на тукашните места османците претеглили много мъки и трудности, та от времето на Худавендигяр (Мурад I) дори от Завоевателя (Мехмед II), пет властелина с мъка завладели тези места.”

Момчилова крепост

Влизаме в Тулча
Момчиловата крепост се намира край село Градът, Смолянско. Местността е изключително живописна. От крепостта се открива панорама към връх Голям Перелик. Автентичното име на крепостта е Подвис. През 1343 г. преминава във владение на родопския владетел Момчил, който е българин по произход.
Повдвис е една от малкото български крепости, която остава непревзета от османците десетилетия след падането на Търново. Заедно с Цепина и някои други твърдини в района, крепостта остава непристъпна за нашествениците до 20-те години на 15-ти век.

»Разгледайте галерията "България, която изгубихме" »

Разцветът на Втората българска империя