Историята на един каменен надпис

„Много зло патих, но държах за вярата на царя Шишмана...“

Responsive imageКъсната есен на 1918 година. България е обезкървена, унизена и потопена в скръб: само преди броени седмици страната се признава за победена и излиза от Голямата война. Все още не е ясно какви ще бъдат точните условия на победителите, но е очевидно едно: блянът за целокупното българско отечество е сринат навеки.
В тези драматични за българската история дни съдбата сякаш се намесва, за да вдъхне надежда на изтерзаните български души, че и по-тежки времена е имало, но българщината е оцеляла. Невиждана буря изкоренява дървета в местността Градището над старопланинското село Боженица. Корените на един от повалените вековни дъбове разкриват необикновена гледка: скална стена с издялан в камъка надпис.

Responsive imageПърви вижда находката местен козар, който месеци по-късно показва мястото на изтъкнатия български историк професор Петър Мутафчиев – току-що демобилизирал се офицер от българската армия. Петър Мутафчиев не вярва на очите си. Попаднал е на необикновено писмено свидетелство, оставено в скалната стена преди повече от 500 години.Българският медиевист разчита следното:

„Аз Драгомир писах:
Аз, севаст Огнян, бях кефалия при цар Шишман и много зло патих.
В това време турците воюваха.
Аз се държах за вярата на Шишмана царя…“


Така започва историята на преоткритата средновековна българска твърдина Боженишки Урвич. За нея сред местното население се носят от векове легенди и предания, но точното й местоположение и съдба остават неизяснени до 20-те години на 20-ти век, когато професор Петър Мутафчиев разчита надписа, оставен от някой си Драгомир, който предава думите на своя командир и управител - севаст Огнян, предусещайки сякаш, че времето е малко , и всеки момент няма да остане и следа от великата българска средновековна държаваност, заличена от османските завоеватели.

Responsive imageОт този каменен надпис става ясно, че главната крепост на местния българския „севаст“ е била твърдината Боженишки Урвич. Титлата „севаст“ има различни значения, но във Второто българско царство е използвана предимно за управител на област или държавен администратор от средно и високо управленско равнище.
В надписа севаст Огнян определя себе си като „кефалия при цар Шишман“. Според изследователи, думата „кефалия“ е използвана в средновековна България със значение на военен командир, капитан на военен отряд, комендант на крепост или град. От няколкото реда, издълбани в скалната стена, разбираме, че неголямата планинска твърдина е била последно убежище на местния български управител /вероятно управител на цялата околна област/ ,който е бил и „капитан/командир на гарнизона“.
Още през 1920 година професор Петър Мутафчиев забелязва една специфика на скалния надпис: той като, че ли е писан набързо и преправян като значение в движение. За това, според професор Мутафчиев, свидетелства фактът, че плоскостта на надписа не е с предварително планирани размери, сякаш изведнъж мястото се е оказало малко и е трябвало размерът на буквите да бъде променян – от по-големи към по-малки, като същевременно е променяна и дължината на редовете.

Responsive imageВероятно, когато каменоделецът е започнал да издълбава първите думи, надписът е предвиждал доста по-скромни размери и значение. За кратко, обаче, нещо драматично се е променило и се наложило да бъдат спешно вкарани допълнителни думи и смисли. Оставеният надпис е вече не просто паметен подпис от българския управител на твърдината за идните поколения, а зов към бъдещето да не бъде забравяна отчаяната съпротива на българския гарнизон. Избран е и дълговечен материал за полагане на надписа: камък, скала на трудно-достъпно място. Очевидно в последните дни от живота си българският военначалник Огнян е мислел за паметта, която ще остане у следващите поколения за случващото се в твърдината Боженишки Урвич в дните на всеобщ погором на българската държавност. Подобна историчност в мисленето на средновековния български болярин говори за елитарност и начетеност.
Очевидно историческата памет е била важна за тогавашния български елит: помнело се е кои са създателите на българската държава, кои са великите й владетели, през какви изпитания е преминала и колко е древно началото й. За това свидетелстват както Бориловият синодик, така и Българската анонимна хроника от 15-ти век, и като цяло афинитетът на владетелите от Второто българско царство да събират книги и артефакти, свързани с историята на Старото българско царство „на царете Симеон, Петър и Саумил..“ През средните векове е било престижно да си „българин“ – българският владетел, дори във времената на всеобщ упадък във втората половина на 14-ти век, упорито е наричан от западните хронисти „император“, а византийски автори описват българите от 14-ти век като „надменни и горди хора, които постоянно напомнят на ромеите за разгрома им при Клокотница от стария български цар Иван-Асен“.

Responsive imageПодробното археологическо проучване на крепостта Боженишки Урвич става възможно 40-50 години след откриването на надписа на севаст Огнян. Тогава са разкрити отделните елементи от отбранителната система на цитаделата. Частично реставрирани са част от външните крепостни зидове, едната бойна кула и резервоарът за питейна вода.
Предполага се, че до най-високото място на Боженишки Урвич – скалната наблюдателница - е гробът на последия български комендант на крепостта – севаст Огнян.
Във вътрешността на цитаделата е разкрит изкопан в скалата параклис, където последните защитници са намирали духовно упование, за да продължат отчаяната съпротива. В тази изкуствена пещера са разкрити останки от скална икона на Света Богородица. И днес от външната страна на скалната стена личат старобългарски букви – вероятно оставени там от незнаен неин защитник малко преди падането на цитаделата.
Крепостта Боженишки Урвич е била със скромни размери, но отлично е използвала особеностите на планинския релеф.

Responsive imageЦитаделата се издига насред гъста дъбова гора в местност с дълбоки скални оврази – едната й страна опира в практически непристъпна скална пропаст, от чийто връх се вижда цялата околност в радиус десетина километра. „Урва“, непристъпно скално гнездо насред гората – това е замъкът на българския военначалник Огнян в края на 14-ти век. На около 5 километра долу – в подножието минават буйните води на река Бебреш, а на брега й е старото българско болярско село Боженица. През Средновековието мъжкото му население най-вероятно в продължение на векове е изпълнявало военно-охранителни функции, както повечето подобни населени места около проходите на Стара планина.
Обсадата и съпротивата на Боженишки Урвич е била изключително ожесточена. Близо 600 години след превземането на българската твърдина археолозите откриват стотици върхове на стрели и копия край стените и кулата й. Намерени са и няколко непогребани скелета – вероятно на защитници. В цитаделата е имало десетина едноетажни и двуетажни постройки. Гарнизонът й едва ли е наброявал повече от няколко десетки български войници и офицери. Крепостта е разполагала с впечатляващо по размер каменно съоръжение – цистерна за питейна вода, с дълбочина над 10 метра.

Responsive imageУчените не са единодушни относно датировката на надписа на севаст Огнян. Според Петър Мутафчиев той е издълбан в скалата най-вероятно през 1395 г – годината на смъртта на цар Иван Шишман. Изследователката Цветана Георгиева твърди, че надписът е от 1376 г, а други учени предполагат, че това е станало около 1382 година.
В западния край на крепостта има табела „скален надпис Огнян“. Много от посетителите се чудят какъв е този надпис, който не виждат. Той се намира в противоположната част на цитаделата, на около 200-250 метра от разчетения от професор Мутафчиев писмен паметник. Оказва се, че в скалите около западната кула е намерен втори надпис, състоящ се от една дума - „Огнян“.
Любопитно е името на Шишмановия военначалник. То е типично българско, идва от думата „огън“.От друг документ на Иван Шишман - последната заповед от неговата владетелска канцелария – е видно, че повече от половината имена на български военни предводители от това време имат кумански произход. Куманска кръв тече и в двете последни български царски династии – Тертеровци и Шишмановци, които, освен, че са потомци на българския цар Асен имат и някакви кумански аристократични родови корени.

Очевидно потомците на волните номади куманите са избирали масово военното поприще в българската държава и са били високо ценени за тези им качества в армията.Но Огнян като, че ли е изключение от това правило. Последната заповед от канцеларията на Иван Шишман е интересен документ, открит случайно в края на 80-те години на 20-ти век в румънски манастир от българския литератор проф. Климентина Иванова.

Responsive imageПергаментената страница е част от богослужебна книга от 14-ти век – върху нея има няколко пласта надписи. Значението й като чернова от канцеларията на Иван Шишман е разчетено и разтълкувано години по-късно от професор Николай Овчаров.
От скалния надпис разбираме, че севаст Огнян е комендант на крепостта Боженишки Урвич. Гарнизонът на цитаделата вероятно е бил съставен от „полупрофесионални войници“, набирани от населението на близкото болярско село Боженица. Това са малко на брой калени в битки и привикнали на суровите планински условия мъже, при които военният занаят се е предавал от поколение на поколение. Предположението се основава на факта, че подобен е бил съставът на крепостните български гарнизони по северните склонове на Родопите, в Средна гора и източна Стара планина. Войниците са набирани от местното военизирано население, което се е занимавало от векове с охраната на близките пътища и проходи.
При археологическите разкопки през 60-те години на 20-ти век до главната порта на крепостта Боженишки Урвич са открити над 1300 сребърни гроша с лика на цар Иван-Александър.

Responsive imageТе са били вторично нащърбени и влезли в употреба от името на неговия наследник – цар Иван Шишман. Според българския историк Христо Матанов, голямото количество сребърни монети с вторично намалено тегло доказва две неща: 1. Българският цар Иван Шишман е изразходвал последните богатства на хазната си , за да укрепи военно държавата; 2 . Вероятно, във времето около обсадата на крепостта, заради османското нашествие и разорението в предходното десетилетие, богатата някога българска държава започва да изпитва недостиг на благородни метали и това принуждава цар Иван Шишман да намали теглото на сребърните грошове, за да изсече допълнителни монети. Тоест вероятно е имало вече голяма инфлация и обезценяване на паричните знаци.
Какво точно е станало в Боженишки Урвич в последните дни на севаст Огнян не знаем с точност, но каменният надпис, намерените върхове на стрели и копия , и полуразрушените укрепления, останали скрити в планинското усое за векове – ни показват ясно , че тази българска твърдина се е отбранявала до последния човек в момент , когато всяка надежда за помощ отвън е изглеждала немислима.

И въпреки тази безнадеждност, последният защитник ни казва:
„Аз се държах за вярата на Шишмана царя.“

Севаст Огнян остава верен докрай на своя дълг.