Изконната българска земя Северна Добруджа

Responsive imageСеверна Добруджа е неразривно свързана с българската държавност – от появата й край река Дунав през 7-ми век, до залеза й при падането под османска власт през 14-ти век. През по-голяма част от средните векове областта е била сравнително рядко населена. Причината – специфичните климатични условия във вътрешността на Северна Добруджа и фактът, че се намира на пътя на номадските нахлувания от евро-азийските степи към Балканите и Константинопол. До появата на модерните техники за напояване с дълбоки кладенци земеделието във вътрешността на Добруджа е било непосилна задача.По тази причина основните пояси от населени места са били разположени около сладките водоеми – езерата и бреговете на река Дунав и крайбрежната черноморска зона.
По територия Северна Добруджа е приблизително равна на сбора от днешните български области Пловдивска, Старозагорска и Пазарджишка. Релефът на областта е изключително разнообразен: в южната й част преобладават равните като тепсия полета, около линията на град Кюстенджа – полегатите хълмове, в най-северната й част – около Бабадаг, Тулча и Никулицел – езера, блатисти местности, каменисти възвишения с дълбоки оврази, гористи хълмове с размерите на малки планини.

Първото българско царство

Responsive imageПо време на Първата българска империя населението на Северна Добруджа е сравнително многобройно според тогавашните стандарти . В тази област са били едни от основните поселища и твърдини на прабългарите до усвояването на бъдещия столичен хинтерланд на юг - около Плиска и Преслав. Областта е разполагала с внушителни системи от прабългарски укрепления и укрепени точки, а по-късно – особено около делтата на Дунав – с гъста мрежа от крепости, селища и градчета. По времето на княз Борис, царете Симеон, Петър и Самуил в Северна Добруджа разцъфтяват известни и много почитани за времето си български християнски манастири.

Responsive imageВ Северна Добруджа е бил разположен прословутият български град Малък Преслав – важна крепост и търговско средище през 10-ти век. Днес неговото разположение е идентифицирано около някогашното българско село Преслав – на двайсетина километра източно от град Тулча. На терен са правени археологически проучвания от румънски учени , но, за съжаление, разкритите основи на сгради и крепостни съоръжения не са приведени в подходящ за туристически посещения вид.
Северна Добруджа е силно обезлюдена и разорена при походите на варягите, предвождани от киевския владетел Светослав в края на 60-те години на 10-ти век. По-късно българският елемент се закрепва . Областта отново става част от българската държава при Самуил, но бива подложена на огън и сеч при повторното покоряване на Северна Добруджа от Византия в началото на 11-ти век.

Второто българско царство

Responsive image През времето на Втората българска империя Северна Добруджа е неразривна част от българската държавност още от въстанието на Асеневци. България губи контрола над част от областта /предимно в района около делтата на река Дунав/ при монголо-татарските нашествия, но го възвръща трайно при Светослав Тертер. До онзи момент областта е известна като „Черната България“. По този начин я наричат византийският император-историк Константин Порфирогенет (912 -959) и руският хроникьор Нестор (1056 - 1116). В края на 14-ти век немският аристократ Шилтбергер, който пропътувал дунавските земи след падането на България под турското владичество, нарича Добруджа „Третата България”: „Аз посетих, казва той, три Българии. Първата България лежи срещу Железните врата; главният ѝ град се нарича Видин. Втората България лежи на срещната страна на Влахия; нейната столица е Търново (Ternau). Третата България лежи при Дунавските устия; нейната столица е Калиакра.“

Responsive imageВсъщност съвременното название на Добруджа идва от името на един от българските й властелини – деспот Добротица, брат на болярина Балик, който бил братовчед на цар Иван-Александър. Едва след падането на българските земи под османска власт бившият влашки васал на българския цар Иван-Шишман – Мирча - завладява Северна Добруджа и я задържа в рамките на влашката държава около 2 десетилетия. Това кратко влашко присъствие по-късно служи като оправдание на румънската националистическа историография за присъединяване на изконно българската област Северна Добруджа към Кралство Румъния в края на 19-ти век.
Деспот Добротица владее Северна Добруджа близо 30 години. Първоначално той е васал на българския цар Иван-Александър. След 60-те години на 14-ти век става по-самостоятелен, макар до последно да признава върховенството на българската корона в Търново. През 1369 г Добротица, заедно с отвъддунавския войвода Владислав Влайко (наричан в летописите „Влайко от България“ ) участва в организирана от България коалиция срещу маджарите в помощ на цар Иван Срацимир. Синът на Иван-Александър попада в плен и за около 4 години владенията му около Бдин и в Олтения – са анексирани от Унгария.

Responsive imageДобротица остава в историята като владетелят създал българския боен флот. През 70-те години на 14-ти век деспотът води война с мощната Лигурийска република. Според историка Георги Атанасов, по това време могъщият генуезкия флот успява да изтласка българите от делтата на р. Дунав – от крепостите Искача, Тулча и Енисала. Това дава повод за началото на една ожесточена 15-годишна морска война , в която малкото Добруджанско деспотство успява да нанесе няколко поражения на Генуа в морските битки. Според генуезки нотариален акт от 18 септември 1373 г. Добротица и българите са посочени като заклети врагове на Генуезката република, които вече застрашават самата крепост Ликостомо– главната твърдина на Републиката по западното Черноморие.

Корабите на Добротица многократно успяват да повредят, а дори и да пленят генуезки галери, което свидетелства за сериозните възможности на деспота. Флотът на Добротица атакува генуезкия форпост в Ликостомо на най-северния ръкав отвъд блатата на Делтата на Дунав и го подчинява на Варненската епархия.

Османското владичество

Responsive image От средата на 15-ти век коренното българско население на Северна Добруджа е прогонено или турцизирано от османците. Областта е заселена с турци и татари, за да служат като бариера за нахлуванията от северо-изток на московци, поляци и казаци към Константинопол. Привлечени от обширните й почти девствени поля, останали безлюдни заради войните, в Северна Добруджа постепенно се заселват и малки групи украински казаци, московски липовани, кримски татари, цариградски гърци и арменци, елзаски немци, италианци, власи, молдовани и трансилвански мокани.

Responsive imageКъм средата на 18-ти век българският елемент започва да се завръща. Българите са предпочитани като заселници от местните османски велможи заради тяхната работливост, земеделски умения и предприемчивост. Така се стига до противоречието – местната османска власт да насърчава българските заселвания с цел увеличаване на приходите си, а централната в Цариград да ги възпрепятства, за да не се нарушава мюсюлманския защитен масив, който пази вътрешността на Румелия от московците. Така към началото на 19-ти век българското население в Северна Добруджа е вече значително и преобладава. В първите три десетилетия на века то рязко намалява заради двете продължителни руско-турски войни в района. Областта е систематично разорявана, а населението й прогонвано или отвеждано в плен на север от Дунав от руските войски.

Responsive imageИзключително ценни са свидетелствата на французина Лангерон, който описва случващото се в Северна Добруджа при руско-турската война от 1806-12 година:
„На 2 август 1809 г. колоната на Булатов пристига срещу Исакча и почва приготовление за бомбардировка, но като научава от някои българи из Исакча, че турците са изпразнили града, заема го без бой. В града намира 7 оръдия, много муниции и богата плячка от хранителни припаси. Крепостта запазена, обкръжена с висок зид и един стар, но здрав каменен замък. В манастира Кокош, тогава с неизвестно име, се намират затворени 1200 души българи, скрити от страха и ножа на турците. Русите ги хващат и изпращат в Бесарабия. От Исакча Булатов заминава за Тулча, намира града също изпразнен и пуст, с 18 оръдия и грамадни количества муниции и припаси. По направление към Бабадаг застига повече от 1500 души българи бежанци, наедно със стадата им, да бягат от башибозука, който ги преследвал. Вместо да прогони башибозука и ги освободи, той ги пленява и ги изпраща наедно със стадата им като пленници в Бесарабия. На 9 август с. г. генерал Прозоровски, на път откъде Вакарени за Тулча, умира в село Проток (сегашна Жижила). След завземането на Мачин на 18 август, Багратион освобождава населението и издава прокламация до цялото българско население, в която му гарантира лична и имуществена сигурност, като го увещава да бъде спокойно и да не напуща жилищата си. След няколко дена обаче, след завземането на Черна вода от Платов, казаците и московците, които се пръскат в силни отряди по цялото протежение на Дунава към Хърсово и Мачин, разоряват и опустошават цяла Западна Добруджа, подпалват множество богати села, които биха могли да хранят руската войска с месеци и прибират като плячка 50 000 глави едър добитък, които висши офицери споделят помежду си и го пращат в Русия като лична собственост.След завземането на Мачин генерал Марков пребродва цяла Добруджа надлъж и нашир и стига морето северно от Кюстенджа, като навсякъде пленява и плячкосва страната. Изпраща 3000 души българи и липовани като пленници в Галац, а останалите прогонва и преследва; имотите им конфискува в полза на имперската хазна и за техен управител назначава гърка Камели, държавен съветник и чиновник в Министерството на външните дела, който обаче присвоява всичко за себе си, включително и храните, добити от нивята, поженати с работници докарани от Влахия. ”
По онова време вече цяла западна Северна Добруджа е българска, но при руско-турската война цветущите български селища са превърнати в руини и обезлюдени. Българското население е насилствено отведено в Бесарабия.
Ново разорение следва 20 години по-късно при войната от 1828-29 г. В началото на 30-те години на 19-ти век населението на Северна Добруджа е намалено до 20 хиляди души.

Responsive imageБългарската предприемчивост и устойчивост обаче отново вземат връх – и за по-малко от 40 години Северна Добруджа отново се превръща в преобладаващо българска османска провинция, чийто етнически състав иначе е доста пъстър. Българи от Бесарабия и Източна Стара Планина – предимно от района на Котел, Жеравна и Медвен - отново заселват северо-добруджанската пустош и разорават девствените й поля. Българите се превръщат в най-проспериращата и най-силната икономически етническа прослойка в областта. Безспорна българска твърдина в Северна Добруджа през 19-ти век се оказват градовете Тулча и Бабадаг със заобикалящите ги десетки чисто български села. В Тулча е отраснал известният български революционер Стефан Караджа. В горите на планината Бабадаг през 1875 г повежда чета поп Харитон, който преди това учителства в тамошните български села Касапкьой и Карапанкьой.

„Бабадагско-Тулчанската група български села представя от себе си компактна маса българско население, което живее в 55 села и то все такива, които имат изключително или предимно български характер. Те се редят от двете страни на пътя, който води от Кюстенджа за Бабадаг и оттам за Тулча или за Исакча,така щото областта, която заемат, представя от себе си триъгълник, ограден от двете страни с морето и Дунав, а от трета - с права линия между Кюстенджа и Исакча. Когато човек пътува в тоя дял на Добруджа, чувствува се като в някоя от най-чистите български покрайнини. Единичните села с руско, румънско или татарско население, които би се срещнали и то предимно в периферията, се губят между българските села и не могат да повлияят ни най-малко за изменение на общото впечатление. Етническият характер на тоя добруджански кът се е отразил и върху градовете Тулча и Бабадаг, гдето българският елемент не само в турско време, когато той е имал изключително в свои ръце търговия и занаяти и е бил едничък носител на култура и просвета.“ / „Научна експедиция в Северна Добруджа, 1917 г“/

След 1878

Responsive image Според независимото свидетелство на френския търговски консул в Галац, направено 2 години след присъединяването на областта към Румъния – най-силен е българският елемент. Дьо Лел посочва, че към 1880г населението на Северна Добруджа е 117 000 души, като „българите наброяват 40 000″, а румънците преди анексията са били 12-13 000. Австроунгарският търговски консул в Тулча, също посочва, че "румънците в Северна Добруджа не са повече от 12 000 души”. Според бюлетин на Министерството на земеделието на Румъния през 1889 г. българите наброяват 38 992, а румънците 17 000 души.Всъщност присъединяването на Северна Добруджа към Румъния се случва донякъде насила през 1878 г – румънските депутати се противят, тъй като я считат за изконно българска. Румънците си искат Бесарабия с делтата на Дунав, но Бесарабия е анексирана от Руската империя, която като компенсация дава на румънците българската Северна Добруджа. След първоначалното неудобство и нежелание, румънската държава активно я колонизира със заселници от Трансилвания и Влашко и се стреми да обезбългари областта.

Responsive image Когато България за кратко си връща Северна Добруджа през Първата световна война, българският елемент в областта е все още значителен, въпреки целенасочената асимилаторска политика на румънците в продължение на близо 40 години.
„ В Тулча при освобождението й от нашите войски се оказали 17 268 души жители, от които 5 673 българи, без отвлечените и прокудените от румъните по време на войната; останалото население се състои от руси, и то великоруси или липовани и малоруси или руснаци, от румъни, евреи, гърци и други народности, никоя от които не превишава на брой българите. В Бабадаг пък се намерили 3 281 души жители, от които 1 666 българи, покрай другото население (румъни, турци, татари, арменци и пр.).“ / „Научна експедиция в Северна Добруджа, 1917 г“/

Северна Добруджа е окончателно обезбългарена през 1940 г, когато по силата на Крайовската спогодба Царство България и Кралство Румъния се договарят за размяна на население – румънците изселват своите колонисти от Южна Добруджа, а България приема в границите си местното българско население от Северна Добруджа. Това е цената, която плащаме, за да си получим обратно Южна Добруджа. Но въпреки спогодбата и масовото изселване на юг, и днес има отделни малки български анклави около делтата на Дунав.Етническите българи в Северна Добруджа днес варират според различни преброявания от няколкостотин до 7 хиляди души.

Скалният манастир Мурфатлар

"Старобългарският скален манастир при Мурфатлар недалеч от Кюстенджа e открит случайно при строителни работи на 11 юни 1957 г. и е проучен през 1957-1960 г. Той е действал от 9 до края на 10 началото на 11 век т. е. в епохата от времето на княз Борис І и цар Симеон Велики до падането на България под Византийска власт след цар Самуил. Монасите са ползвали като начало на устройването на своите килии, църкви и гробни камери в изоставените галерии на кариера за мек варовик, от който е граден българският каменен вал намиращ се в непосредствена близост, тук представлява система от три укрепителни линии с крепости между двете, а само на няколкостотин метра в отсрещната Мурфатларска гора (резерват Фънанита) е височината с красноречивото име "Курт кула баир". Манастирът е обител на скромни монаси, но по време на своето съществуване е бил голям поклоннически център в българската държава и вероятно е посещаван и от византийски монаси служили в българската църква или на път за готската топархия и епархиите в Крим и вероятно е нападнат от руски разбойници при нашествието на езическия киевски княз Светослав I в България и в настъпилото тогава смутно време. Не много години след повторното падане на Източна България под Византийска власт след 1000 г. манастирът напълно запустява. Постепенно килиите и параклисите започнат да се рушат и комплексът е затрупан от земната маса за над 950 години."

Малък Преслав

"Малък Преслав (Преславец, Преславица) е средновековен български град, важно търговско средище на долното течение на Дунав през 60-те години на X век. Точното му местонахождение е спорно, поради липсата на сигурни източници. Издирвано е в района на Силистра (при село Малък Преславец) и на остров Балта между Хърсово и Черна вода, а по-нова хипотеза сочи като негови останки археологическите находки край Преслав, Тулчанско, на най-южния ръкав на дунавската делта. През 968 г., при първия от походите на княз Светослав Игоревич в Дунавска България, Малък Преслав е завладян от русите. Поради търговските си връзки с унгарци, чехи и византийци, както и със самата Киевска Рус, градът е предпочетен от руския княз за столица на новите му владения. Година по-късно (969) българите успяват да го отвоюват за кратко, но са разбити от Светослав. През 971 г. Малък Преслав попада под византийска власт. Император Йоан Цимисхи го преименува на Теодоропол (в чест на Теодор Стратилат – светеца, комуто византийците отдават заслугата за победата си над русите при Дръстър) и поставя в него гарнизон.Теодоропол (Малък Преслав) става център на катепаната (военно-административна област) Западна Месопотамия, начело с катепан (или стратег, който пази новата североизточна граница на Византия срещу руси и печенеги. Най-късно през 991 г. градът е върнат под български контрол от Самуил, но през 1001 г. е завладян отново от византийските пълководци Никифор Ксифий и Теодорокан. Остава преден пост на византийската власт на долен Дунав до куманските нашествия през 90-те години на XI век."

Къде се е намирал Онгълът?

"Най-голямата забележителност от първостепенно значение за българската история е внушителното землено укрепление край село Никулицел, Северна Добруджа. То доминира над местността от югозапад. Тук акад. Васил Златарски и Карел Шкорпил, откривателят на Плиска, локализират мястото на битката от 680 г., в която хан Аспарух разгромява византийския император Константин IV Погонат и основава Българската държава на Балканския полуостров. Определянето на местността, наречена „Онгъл“, където са се развили военните действия в обширната територия на изчезналия днес о. Певки и заключена между морето, река Дунав и несъществуващия ѝ вече четвърти ръкав около дн. Бабадаг, потвърждава тази локализация. Преданията за намерени многобройни старинни оръжия в овразите на близката до селото местност „челик дере“, заради които турците я кръщават така, също потвърждават, че тук се е състояла голяма битка. Лагерът има две главни части: външен и вътрешен лагер и средни окопи между укрепленията на двата лагера, които са служили да пазят достъпа към вътрешния лагер. Външният лагер е напълно обграден с окопи, които с малки изключения вървят по най-стръмните естетсвени места. Цялото пространство на лагера е с площ 48 кв. км. Вътрешният лагер се състои от три окопни укрепления, съединени помежду си. Голямото кале има форма на правоъгълник, дълъг 300 крачки и широк 80. Калето Флорилор се състои от два успоредни помежду си окопа, дълги около 300 крачки на разстояние до 35 м. един от друг. Калето Гуркой се състои пак от два успоредни окопа с дължина около 400 крачки."

Добротица

"Добро̀тица е български болярин, самостоятелен феодал, владетел на Добруджанското деспотство и крепостта Калиакра от 1347 г. до 1385 г. Венецианските източници от късния 14 век се обръщат към Добротица като „деспот на българите“, а към владенията му като „части от Загоре, подчинени на Добротица“. През 1346 г. заедно с брат си Теодор и 1000 войници оказва помощ на византийската императрица Анна Савойска в дворцовите междуособици. През 1348 година се установява в Одринска Тракия и управлява крепостта Мидия. През 1357 анексира крепостите Емона (при нос Емине) и Козяк (днес Обзор). В 1369 г. заедно с отвъддунавския войвода Владислав Влайко (наричан в летописите Влайко от България) се включва в православна коалиция срещу маджарите в помощ на цар Иван Срацимир. По-късно се установява в Балчик, Калиакра и Варна, създавайки силен български морски флот от 12 галери. През 1375 година предприема военноморска експедиция до Трапезунд в подкрепа на Йоан V Палеолог, а през следващата година – до Константинопол. През 1373 г. започва вече откритата война между Добротица – българския владетел на Добруджанското деспотство със столица Калиакра, и Лигурийската република. От този период вече можем да говорим и за първия флот в историята на България. Причини за конфликта са най-вероятно засилването на Добруджанското деспотство след като цар Иван Александър отстъпва на Добротица всички черноморски владения от Калиакра до Несебър, включително Варна и силната крепост Дръстър с дунавските пристанища по повод помощта, която деспотът му оказва във войната с Амадей IV Савойски. Засилил авторитета си, а и виждайки как генуезците се опитват да налагат своите правила в региона, заселен предимно от българи, Добротица решава да поеме нещата в свои ръце. Според Атанасов генуезкият флот успява да изтласка българите от делтата на р. Дунав (градовете Искача, Нуфъру, Тулча и Енисала били загубени) с помощта на татарските бегове. Това поставя началото на един почти 15-годишен постоянен конфликт. Серия генуезки нотариални актове и документи от септември 1373г. до 1382г. илюстрират продължителни и ожесточени морски битки на Добротица с генуезките кораби. Според нотариален акт от 18 септември 1373 г. Добротица и българите са посочени като заклети врагове на Генуезката република, които вече застрашават самата крепост Ликостомо – главната твърдина на Републиката по западното Черноморие.Корабите на Добротица многократно успяват да повредят, а дори и да пленят генуезки галери, което свидетелства за сериозните възможности на деспота. Впечатляващо е, че Добротица се явява единственият документиран български владетел, който ползва флотилия, за да води битките си и да защитава интересите си. При това, изправяйки се срещу една от най-големите морски сили за периода и вземайки предвид факта, че България няма никакъв исторически опит в строителството и управлението на големи морски съдове, още повече на военни галери. Също така е забележително, че сравнително ограниченото по територия Добруджанско деспотство успява да издържи военно и икономически войните с много по-богатата и силна Генуезка република. "

...
Посети Кюстенджа

Град с уникална атмосфера!

Резервирай нощувка в Кюстенджа »
...
Посети Тулча

Старият български град Тулча все още пази следи от българското минало.

Резервирай в Тулча »
...
Посети Енисала

Старата българска крепост Енисала.

Резервирай нощувка около Енисала »
Мурфатларски скален манастир

„Обектът е открит случайно при строителни работи през 1957 г. Планирано е да бъде включен е в специална музейна сграда която и до днес не е завършена, за да стане мястото един поклоннически и туристически притегателен център, допълван и от прочутите "Мурфатларски вина", произвеждани в района. Комплексът се състои от шест църкви, три крипти с килии, две килии без крипти и четири свързващи ги комуникационни галерии. Църквите са еднотипни - едноапсидни, еднокорабни, сводести параклиси с обширни притвори. Характерна особеност са окръглените им олтари, в които зад плътните олтарни прегради са разположени олтарните маси. В това отношение те имат паралели сред скалните манастири в средновековна България идонякъде към кападокийските скални обители. Най-забележителни в комплекса са многобройните врязани в мекия камък старобългарски графити на глаголица, кирилица, с гръцки букви които до въвеждането на глаголицата ползва българската държава и със загадъчните прабългарски руни. Стените изпъстрят и кръстове, наивно, линеарно и схематично изобразени коне и конници, светии, свастики, звезди, кораб, змей и плетеници, дори релефен лъв като тези познати ни от Плиска, Преслав, Мадара, Стара Загора и миниатюрите на църковните книги. Румънските изследователи не афишират това българско културно наследсто и търсят за неговият произход местни власи, след като отдавна категорично e доказано, че такива не са съществували в тази епоха не само в Северна Добруджа, но и в равнината отвъд Дунав, приписват го дори на викинги дошли от далечният север и прочие.
Манастирът е обител на скромни монаси, но по време на своето съществуване е бил голям поклоннически център в българската държава и вероятно е посещаван и от византийски монаси служили в българската църква или на път за готската топархия и епархиите в Крим. Вероятно е нападнат от руски разбойници при нашествието на езическия киевски княз Светослав I в България в настъпилото тогава смутно време. Не много години след повторното падане на Източна България под Византийска власт след 1000 г. манастирът напълно запустява. Постепенно килиите и параклисите започнат да се рушат и комплексът е затрупан от земната маса за над 950 години.“

Кюстенджа

„Още с учредяването на Българската екзархия през 1870 година градът е част от нея. След Руско-турската война от 1877 – 1878 година Кюстенджа, заедно с цяла Северна Добруджа, става част от Румъния. Градът се превръща в главно морско пристанище на страната и основен транзитен пункт за румънския износ. В 1889 година е построена внушителна българска църква до българското училище . След изграждането на моста при Черна вода през 1895 година Кюстенджа се свързва с румънската железопътна мрежа, по същото време се открива редовна линия до Цариград. През следващите години румънските правителства взимат сериозни мерки за колонизация на региона, заселвайки го с румънци от всички краища на страната, за да изменят съотношението в етническия състав на населението, което дотогава е съставено в преобладаващата си част от българи, турци и татари. Според Географския речник на Ж. Чанков през 1879 година Кюстенджа има около 5000 жители, като румънци няма. Към 1918 година населението на града наброява над 25 000 души, от които една трета румънци, а останалите са българи, турци, евреи, гърци и други. При избухването на Балканската война в 1912 година 3 души от Кюстенджа са доброволци в Македоно-одринското опълчение. През Първата световна война, на 22 октомври 1916 година, Кюстенджа е завзета от български, германски и османски войски. Съгласно нератифицирания от Румъния Букурещки договор от 1918 година градът остава в частта от Добруджа, поставена под съвместен контрол на Централните сили, но след капитулацията на България през септември 1918 година Румъния си връща контрола над областта.“

Пътешествие из Северна Добруджа

Responsive imageСеверна Добруджа е сравнително непозната за туристите дестинация, като изключим румънските черноморски курорти във и около град Кюстенджа/Констанца. Пътищата в тази част на северната ни съседка са много добри и липсват обичайните за Карпатите и Трансилвания задръствания и колони от автомобили. Очевидно тази част на Румъния, извън летния сезон, е сравнително рядко посещавана от румънски и чужди туристи. В тази изконно българска област има множество важни и интересни за българската история места и забележителности. За съжаление, повечето подобни обекти са или в окаяно състояние и не са рекламирани като туристически дестинации, или българското им минало е умишлено заличено и преиначено от румънските надписи и рекламни туристически брошури. Северна Добруджа е изключително удобна и интересна като дестинация за семейни автомобилни пътувания. Значимите за българската история обекти, в повечето случаи, са лесно откриваеми, въпреки липсата на адекватна реклама и указателни табели.

Responsive imageПътувахме из Северна Добруджа в ранната есен на 2019 г. Очаквах да посетя някаква изостанала румънска провинция, а се сблъсках с наскоро напълно обновени и асфалтирани първокласни, второкласни и третокласни пътища. Не преувеличавам. Наложи ми се да свия и да шофирам над стотина километра по третокласни междуселски шосета – една дупка не видях. Отделно, във всяко селце, колкото и да е бедно – личи си по западналите стопански дворове, стари и ръждясали селскостопански машини и схлупени къщички – са изградили нова детска площадка с малки терени за футбол. И в селцата има живот: има сюрии с малки деца, които ритат топка, пръскат се с водни пистолети и просто играят на улицата.

Responsive image В района е напълно изградена магистралата Кюстенджа-Букурещ, както и 20-километров участък от магистралата Кюстенжда-Тулча.Макар пътищата в района да са двулентови, по тях се пътува бързо. Местните шофьори обикновено се движат с над 100 км/ч, а полицейските проверки след 20-километровата зона край границата са сравнително редки.
Ако влизате в Северна Добруджа откъм България, препоръчвам от ГКПП Кардам, където пътят е сравнително добре поддържан, като изключим една отсечка от наша страна от около десетина километра след гр. Генерал Тошево, която към октомври 2019 г беше осеяна с кръпки, бабуни и дупки.

Responsive image Най-южната част на Северна Добруджа е равна като тепсия. Районът около първото следгранично градче Негру Вода е живописен – с редици орехови дървета край пътя. Встрани от големите пътища има много диви места – археологически и природни забележителности, които само в тази част на Добруджа могат да се видят.Суров български край с много красив контраст между равни като тепсия полета, хълмисти гористи райони, крайбрежни езера и скалисти възвишения с дълбоки оврази.

Мурфатлар

Responsive imageЗа да се доберете до един от най-важните български исторически паметници в южната част на Северна Добруджа, трябва да се отклоните от главния път, който води от Негру Вода към Кюстенджа, и да шофирате около 50 километра по третокласни селски пътища. Те са в перфектно състояние. Очевидно съвсем наскоро е правена цялостна рехабилитация на шосейната мрежа в района. Добрата новина е, че скалният манастир край Мурфатлар е отбелязан на повечето навигационни гуугъл карти и може лесно да бъде намерен.

Responsive image Скалният манастир Мурфатлар се намира в края на градчето Мурфатлар, край изоставена каменна кариера за добив на вар. Ще разпознаете обекта по грозния бетонен силует, с който е бил покрит преди десетилетия – с идеята там да бъде открит музей. Очевидно – след като става ясно, че манастирът е български и датира от 9-ти век, румънският ентусиазъм секва и работата по обекта замръзва за десетилетия. За съжаление, на място няма какво особено да видите, тъй като манастирът е обграден с телена ограда и е забранено да се влиза вътре. Но поне ще получите тръпката да усетите мястото, на което преди повече от хиляда години нашите предци първо са вдигнали защитен вал, а след това са построили уникален скален манастир – книжовно средище, събирало хиляди поклонници от цялата българска империя.

Responsive image Мурфатларският скален манастир е безценен български паметник на културата от времето на Първата българска държава. Монашеските килии са били изкопани във варовиковите скали. Манастирът е бил обитаван по времето на княз Борис Първи и царете Симеон, Петър и Самуил. Вътре са открити уникални скални рисунки и надписи, врязани в мекия камък.Това са старобългарски графити на глаголица и кирилица, гръцки букви, и загадъчни прабългарски руни. Стените са осеяни с изображения на кръстове, фигури на коне и конници, светии, свастики, звезди, кораб, змей и плетеници, дори релефен лъв, подобен на тези, открити в Плиска, Преслав, Мадара и Стара Загора.

Responsive image Обектът е разкрит случайно през 50-те години на 20-ти век. Имало е идея монашеските килии и стенописите да бъдат покрити с бетонен покрив, за да бъдат консервирани. Строежът остава недовършен от десетилетия. В момента мястото е запуснато и недостъпно - и в окаян вид. Наблизо има стара кариера, от която е добиван варовик за българския средновековен каменен вал. Той се намира в непосредствена близост и представлява система от три укрепителни линии с крепости между двете. Укреплението е само на няколкостотин метра от скалния манастир - в отсрещната Мурфатларска гора.

Кюстенджа/Констанца

Responsive image Мурфатлар се намира само на 22 километра от румънската морска столица Кюстенджа/Констанца.Ако търсите нощувки в Северна Добруджа, най-добре е да го направите там, особено извън летния сезон – може да намерите чисти и добре поддържани апартаменти на сносни цени. Центърът на Кюстенджа, особено старият град с крайбрежната пешеходна алея и сградата на Старото казино, е очарователен и си струва да се види. Духът на стара Кюстенджа е уникален, защото на един хвърлей място са събрани православен, католически, евреиски и мюсюлмански храмове, а край тях има археологически останки от римската древност. Къщите в Стария град са строени в епохата на сецесиона – края на 19-ти и началото на 20-ти век. Някои от тях са в стил, наподобяващ „art nouveau“ – модерен барок и декаданс от началото на 20-ти век.

Responsive image Най-забележителните архитектурни шедьоври обаче са в окаяно състояние – преминаването близко до стените им е опасно, защото се рони мазилка и падат каменни фрески от подпокривните конструкции. Този запуснат вид обаче придава допълнително декадентско очарование на града. Струва си да се разходите из стария Кюстенджа и да се насладите на атмосферата му. Площадът в центъра му е овенчан със статуя на римския поет Овидий, а отзад е внушителната сграда на археологическия музей, също строена в края на 19-ти век.

Responsive image Кюстенджа има богата древна история. Римляните и древните елини са го наричали Томи и тук е бил заточен римският поет Овидий. Днес тази част от историята на Кюстенджа се популяризира най-силно от румънците, които считат себе си за наследници на древните римляни.
Истината е, обаче, че Кюстенжда има продължително и богато българско минало, което не бива да забравяме. Градът е част от средновековната българска държава няколко столетия. Градът е с категорично български характер до края на 19-ти век.В него в предходните десетилетия се заселват българи от Котленско. В средата на 19-ти век овчарите от този край на Стара планина стигали със стадата си чак до делтата на Дунав.

Responsive image Много котленски занаятчии и търговци се заселват в Кюстенджа.
„Непосредствено до Кюстенджа пък, на северозапад, е селото Анадолкьой, чието българско население се състои, подобно на населението в самия град Кюстенджа, почти изключително от котленци, синове и внуци на някогашни котленски овчари в Добруджа.Семейства на такива котленци, в повечето случаи доста заможни, се срещат по много села не само в Кюстенджанско и Мангалско, но и в Меджидийско, Хърсовско и Островско. Именно цялата тая област до руско-турската война 1877 - 1878 г. била осеяна с котленски „къшли”, не рядко по две-три в едно село, някои с по 3-4 хиляди овце, няколко стотин коня, рогат добитък и земя. Българи от Котел, както и от съседните балкански села Градец, Жеравна, Медвен и др., прекарвали целия си живот като постоянно население в тия къшли, понякога по 30-40 души заедно, организирани на особени кооперативни начала.“ / „Научна експедиция в Северна Добруджа, 1917 г“/

Responsive image Според „Географския речник“ на Ж. Чанков през 1879 година Кюстенджа има около 5000 жители – предимно гърци, българи, евреи, татари. Румънците липсват. Към 1918 година населението на града наброява над 25 000 души, от които една трета румънци, а останалите са българи, турци, евреи, гърци и други. Според румънски източници, българите в Кюстенджа през 1896 г са около 10-11% от населението на града, а румънците – около 22%.
Днешното международно летище Констанца е построено до селцето Михаил Когълничану , чието старо название е Българи.

На север – към Тулча

Responsive imageПо двулентовото шосе от Кюстенджа за Тулча се пътува бързо. В района е построена и 20-километрова отечка от магистралата Констанца-Тулча, но в крайна сметка тя също се влива в главния двулентов път за Тулча. В този район релефът е изъпълнен с полегати хълмове, засяти със зърнени култури и зеле.Правят впечатление стотиците вятърни генератори за производство на електрически ток. Подобни по мащаби съоръжения съм виждал в Дания. Перките им придават особено очарование на пасторалния пейзаж.Първата гориста местност по пътя е планината Бабадаг. Тя е висока 150-200 метра, но е осеяна с гъсти широколистни гори, които днес са обявени за природен резерват. В района на много места е забранено снимането, тъй като има военни поделения и обекти.В дъбравите на тази планина са търсели защита и подслон български хайдути и четници през целия 19-ти век.

Responsive image В северното подножие на планината Бабадаг е градчето Бабадаг – през 19-ти век с категорично български облик. Целият район на север до град Тулча включително е бил част от Българската екзархия. В околните на Бабадаг села е учителствал Васил Левски.Насред Бабадаг се издига българската църква „Свети Димитър“, която обаче днес почти по нищо не личи, че е била българска. Стенописите на български език в храма са заличени през 1989 г. В центъра на Бабадаг по главния път за Тулча има табела, която указва посоката на средновековната крепост Енисала.

Responsive image Струва си да свиете вдясно и да разгледате историческия паметник, който е реставриран и социализиран за туристически посещения. Енисала/Ново село е представена от румънците като византийска и генуезка крепост от 14-ти век, но истината е, че тя е била българска твърдина стотици години. През Втората българска империя крепостта има ключово значение за охраната на пътищата, които идват от Молдова и делтата на Дунав към вътрешността на Добруджа и България.Старата българска крепост Енисала/Ново село се издига на възвишение между Бабадашкото езеро и черноморското крайбрежие - Разимското езеро. Крепостта е заемала стратегическо място, от което се контролира цялата територия от делтата на Дунав до планината Бабадаг. Край нея е имало пристанище. От твърдината Енисала Втората българска империя контролира крайбрежието и сухоземните пътища в Добруджа към Бесарабия и Влашко.

Responsive image Крепостта е била включена в крепостната линия Емона, Варна, Карвуна (Балчик), Калиакра, Преславец, Тулица (Тулча). Запазени са внушителните останки на замъка от времето на Втората Българска държава издигнат в ХІІІ – ХІV в. Според някои изследователи, осемстенната кула на замъка Енисала е аналогична на тези в българските крепости Шумен, Цепина и Мелник. Районът около някогашната българска твърдина е изключително суров и живописен. Гледката от върха на крепостта стига на десетки километри – виждат се Бабдашкото и Разимското езеро. Крепостта е само на 9 километра от град Бабадаг.

Античната крепост Аргамум

Responsive image За да получите пълна представа за духа на Северна Добруджа, вместо да се върнете веднага на главния път Кюстенджа-Тулча – от крепостта Енисала продължете надясно – успоредно на черноморското крайбрежие към селцето Журиловка. Пътят е добре поддържан, без дупки и бабуни. След селцето поемете към археологическия паметник Аргамум, който се намира насред защитения природен резерват „Главата на Долошман“. Пътят е нов, но тесен, и на места беше залят от кална маса и водни наноси – очевидно не е помислено за отводняване и канавки при по-обилни дъждове и разливи.

Responsive image Тясното шосе с новичък асфалт свръшва насред полето – има малък чакълест паркинг, на който може да спрете. От там табела на английски език указва посоката към античната крепост Аргамум.Тя се намира на около километър и половина и може да бъде достигната за около 20 минути пеша, спокойно ходене. Околността е много дива – езера, блатни крайбрежия с тръстики, незасегната от земеделска дейност степ. Много е красиво и приятно за разходка. Има и черен път. Тези, които не обичат да ходят пеша, могат да го ползват за автомобилите си, макар на места да е доста „off-road” , но при нашето посещение имаше поне 3 леки автомобила, които минаха безпроблемно.

Responsive image Античната крепост Аргамум се намира на високия скалист бряг на Разимското езеро, което практически е част от черноморското крайбрежие – отделено е от морето само от тясна пясъчна коса. В далечината се открояват контурите на малък остров. Околността е много живописна – типична гледка за ниските крайречни и крайезерни райони на Северна Добруджа. Археологическият паметник е представен като най-старото елинско поселение в този район, датиращо от 7 век пр. Христа. Градът е имал пристанище. В румънските брошури се твърди, че бил населен до късно римско време, след което бил обезлюден. Археологическите останки са открити при разкопки през 1916 г.

Responsive image Мястото обаче вероятно е било ползвано и през Средновековието, тъй като предлага удобни места за акостиране на кораби. Знае се със сигурност, че в близост до средновековната българска крепост Енисала е имало пристанище. Нищо чудно то да се е намирало в близост до древния град Аргамум. Със сигурност място си струва да бъде посетено – така ще получите представа от „първа ръка“ в какъв район и при какви условия е действала флотилията на българския властелин Добротица през втората половина на 14-ти век.

Responsive image Недалеч от крепостта Аргамум е селцето Журиловка. Неговата табела е двуезична – на румънски и на кирилица. Оказва се, че това е поселение на избягали от Руската империя селяни в началото на 19-ти век. Те са потомци на така наречените „липовани“. Те са били подложени на религиозни преследвания в края на 17-ти и началото на 18-ти век, след църковните реформи на Никон Московски. Обявени са за разколници и затова част от потомците им бягат в обезлюдените Буковина, Бесарабия и Северна Добруджа. Една от хипотезите за името им „липовани“ е, че рисували иконите си върху липови дъски.

Село Никулицел/Никулица

Responsive image След като се върнете на главния път Кюстенджа-Тулча, може да поемете на север, но малко преди Тулча да свиете вляво – към Никулицел. Място сакрално за всеки българин, защото се предполага, че в този район е било издигнато укреплението Онгъл на кан Аспарух. В околностите има няколко манастира, основани от българи - и са неразривна част от българската средновековна и възрожденска история. Пътят към Никулицел съвпада с шосето от северната част на Северна Добруджа към Букурещ. Пътят е натоварен, но се пътува леко – настилката е в отлично състояние. Околността е осеяна с голи каменисти възвишения, широколистни гори и дълбоки оврази и долове. Някога районът е бил населен с десетки чисто български села. Тази част на Северна Добруджа е винарски район. Точно около Никулицел има обширен лозов масив, край който в ранната есен се продава домашно вино от местни хора.

Responsive image Ако очаквате типични културно-исторически туристически обекти в тази част на Северна Добруджа, ще се разочаровате. Районът е изпълнен със сакрални за българската история места и обекти, но те нищо не значат за днешните румънци. И най-често липсват елементарни указателни табели. В тази част на Северна Добруджа няма да намерите и кой знае колко удобни места за нощувки – районът не е туристически, а типично селски. Областният град Тулча е голям промишлен център от времето на соца и Чаушеско. Не се отличава с особен финес и удобства за туристите.Пътят до село Никулицел е отличен. Проблемите започват в центъра на населеното място, който наподобява типичните западнали селца в провинциална България – лоша асфалтова настилка, скромна и бедна инфраструктура. Но пък си струва да бъде посетено селото, тъй като околоностите му предоставят красиви пейзажи, насред които са се разигравали едни от-ключовите сцени в ранната българска история.

Responsive image Най-северозападният ъгъл от Северна Добруджа: дълбоки оврази, хълмове и гори. През 7-ми век делтата на Дунав е имала четвърти ръкав, който минавал в подножието на планината Никулицел и се вливал в Черно море недалеч от днешното село Бабадаг. Гористите склонове край Никулицел образуват формата на подкова. В нейната основа е открито землено укрепление, а 1000 години след битката при Онгъл местните намирали в тази местност останки от стари оръжия и доспехи.От центъра на селото има асфалтов път нагоре към едно от възвишенията на близката планина Никулицел. Върхът е едно от любимите места за посещение на местните. От него се открива гледка към цялата планинска верига във формата на подкова, както и в долината под нея, където вероятно е бил разположен Онгълът.

Responsive image За съжаление, на 2-3 километра от селото асфалтовият път се влошава – първо се появяват големи дупки, а след това асфалта преминава в черен път с оврази и коловози. Аз реших да не рискувам и не продлъжих нагоре, макар два-три местни автомобила да ме подминаха и да се качиха на гористото възвишение, на което има открита площадка. Отбих встрани и снимах, колкото можах през дърветата долината долу – с днешното село Никулицел. В село Никулицел може да се отбиете в българската средновековна църква „Свети Атанасий“. Твърди се, че тя е най-старата жива църква в Северна Добруджа.

Responsive image Храмът е умалено копие на Боянската църква и е построен от български велможа през 13-ти век. Според изледователи, съществуването на този храм навежда на мисълта, че Никулица е било българско болярско село, а вероятно и укрепление на местния български феодал. За това българско минало обаче няма да прочетете никъде в румънските брошури и указателни табели. Според румънците, храмът е влашки. За да прикрият българското му минало , през 80-те години на 20-ти век българските стенописи са свалени и отнесени в Букурещ. Днес на тяхно място отвън има празни места, а автентичният вид на храма е умишлено променен, след като е покрит със съвременна бяла мазилка. Когато посетихме църквата, тя беше заключена и изглеждаше, че не функционира пълноценно. В района на Никулицел са открити и 13 монети от времето на цар Иван Александър.

Тулча

Responsive image Пътят от Никулицел до Тулча върви почти успоредно на река Дунав в хълмист и горист район. Гледките са изключително живописни. Разстоянието е около 30 километра. Град Тулча ни посреща с дъх на тежка промишленост от времето на соца. Покрайните му са осеяни с големи промишлени предприятия. Въздухът имаше мирис на прясно разтворен цимент.Градът е областен център – има какво да се разгледа набързо, но в никакъв случай не е населено място, свикнало да приема тълпи от туристи. В центъра на града има няколко 2 и 3-звездни хотели и хостели, които предлагат скромни места за нощувки. Ние не разполагахме с много време – отделихме около 2 часа за престой в Тулча преди да поемем на юг – към българската граница. Извън чисто българските обекти, които си струва да бъдат посетени, разходката край речното пристанище и пешеходна алея край реката е задължителна.

Responsive image Това е най-живописната част от града, която предлага поглед към широко разлелия се преди делтата Дунав и близкия хълм над Тулча, на който има огромен надпис на румънски с името на града. Аз лично не успях да намеря за краткия си престой в Тулча къщата на Стефан Караджа. Указанията бяха, че се намирала на 150 метра от българската църква „Свети Георги“ по малка стръмна уличка в някогашната българска махала. Показвах снимката на къщата на местни хора – така и не я разпознаха. Иначе, до българския храм „Свети Георги“ може да стигнете като ползвате навигацията с въвеждане на английски на надписа “church St. George, Tulcea”. Наричана е още „църквата с часовника". Няма как да я сбъркате.

Responsive image Въпросният православен храм е построен от българската община в Тулча. Посещаван е редовно от семейството на Стефан Караджа, който е отраснал в този крайдунавски град. В църквата "Св. Георги" все още личат българските следи: каменен надпис над входа и надписи на някои от иконите. Автентичните стенописи са унищожени и покрити с надписи на румънски през 80-те години на 20-ти век.Някога Тулча и околностите са били част от Българската екзархия. Ако имате време, може да се поразходите из автентичната стара Тулча в квартала около храма „Свети Георги“. Едно от първите читалища, основани в България, е тулчанското. То е създадено през 1861 г. и носи името „Търновско сборище“. През същата година е сформиран Тулчанският революционен комитет.Той изпраща през 1862 г. бойци в Първата българска легия. Сред тях са Стефан Караджа, Иван Кършовски, Панчо Досев.

Responsive image В Тулча известно време в града пребивава Васил Левски. През 1867 г. от Тулча излиза чета от 15 души, която извържшва поход до Сливенския Балкан и там се обединява с четата на Панайот Хитов. През 1874 г. в Тулча е изпратен Васил Друмев под името Климент Браницки, като епископ, за да поеме управлението на добруджанската част от Доростоло-червенската епархия. Според официалните данни за Доростоло-червенската епархия през 1874 г в Тулчанския санджак е имало 12 720 българи. В края на 19-ти век българите са най-многобройният етнос в мултиетническия град Тулча. Към началото на 1916 г българите съставят около 40% от населението на града.

Responsive image През Първата световна война градът е управляван около 2 години от българска администрация. Тулча е освободена от българските войски на 22 декември 1916 г. След победата на 3 януари при Мачин до 5 януари 1917 г. командваната от ген. Колев I-ва конна дивизия напълно прогонва остатъците от руски и румънски части северно от Дунав. В град Сулина, най-северния населен пункт на делтата на Дунав, е установено българско управление. С това приключва освобождението на цяла Северна Добруджа от румънска власт. На тулчанското речно пристанище тържествено е посрещнат през 1918 г и българският монарх цар Фердинад.

»Разгледайте галерията "България, която изгубихме"»

Третата България през 14-ти век