България, която загубихме...

Когато Одрин беше български областен град

Изглед от Одрин - началото на 20-ти век
Одрин пада в български ръце на 13 март 1913 г. след продължила близо пет месеца обсада. По онова време населението на града наброява 94 хиляди жители, 2400 от които са българи. Макар и далеч от най-бляскавите си дни, когато е бил столица на Османската империя, в началото на 20-ти век Одрин продължава да е един от най-значимите градски центрове в европейската част на империята. Градът е важен транспортен възел – с железница, която свързва Константинопол и брега на Бяло море /Дедеагач/ с вътрешността на Балканите и Европа. Околностите на Одрин, и въобще цяла Източна Тракия, са изключително плодородни и подходящи за интензивно земеделие.

Изглед от Одрин, 1910 г.
В тази ситуация етническата картина в района е изключително динамична. Одрин започва да губи население и да запада през 19-ти век, когато на два пъти пъти е окупиран от руската армия. При руско-турските войни част от българското население на Източна Тракия е подлъгано или насилствено отведено и заселено в Бесарабия. Във втората половина на 19-ти век в региона около Одрин се появяват така наречените „мохаджири“ /мюсюлмански бежанци/. Особено след 1878 година етническата картина в Източна Тракия се променя значително, като българският елемент отслабва, а турският се засилва. По различни оценки, между 1878 и 1912 г от Източна Тракия се изселват между 35 и 40 хиляди българи-християни. Напуснатите от тях имоти и села са заети от около 50 хиляди мохаджири от Княжество България, Източна Румелия и Босна. Към началото на 20-ти век все пак българският етнически елемент в Източна Тракия е значителен, макар и малцинство. По различни оценки - в областта по онова време живеят около 90-100 хиляди българи-екзархисти и още около 30 хиляди българи-патриаршисти. Българите-мюсюлмани /помаци/ наброяват около 17 хиляди. Турците са около 300 хиляди, гърците – около 130 хиляди.Има и незначителни малцинства от арменци и евреи. В някои изследвания е представено населението на Одринския вилает, който не съвпада по територия с Източна Тракия: в него българите мюсюлмани и християни са мнозинство – около 400 хиляди души, но реално българите-екзархисти са не повече от 17-18% от населението; турците са около 360 хиляди, а гърците – 230 хиляди.

Сградата на българската одринска мъжка педагогическа гимназия днес
В най-големия си разцвет българската община в Одрин в края на 19-ти век наброява около 10 хиляди жители. Тя населява два квартала в града – „Барутлук махлеси“ и „Узункалдаръм махлеси“. Българите в Одрин се сдобиват с четири църкви и три елитни училища – българска мъжка педагогическа, българска девическа и българска католическа девическа гимназия. Одринската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“ е едно от най-добрите български учебни заведения в Османската империя по онова време. Тя е гнездо на българското национално-освободително революционно движение в Тракия. През 1895 година учителят Христо Попкоцев създава първия революционен комитет в Одрин. Водачи на ВМОРО в града са първо Петър Васков, а след него - Климент Шапкарев. Трябва да признаем обаче, че по онова време османската власт в Одрин и Източна Тракия е толерантна към българите, за разлика от ситуацията в Македония, където българите са преследвани и малтретирани, тъй като са най-многобройната етническа група.

Български войници в Селим джамия, март 1913 г
Иван Вазов посещава Одрин десетина дни, след като градът е превзет от българската армия. Описва Одрин като „грохнал старец, одърпан, беден“. Улиците са окичени с български трикольори. Покрай величествената Селим джамия се разхождат български офицери и чужди кореспонденти. В града цари ред и законност: българската власт прави всичко по силите си, за да не подтиска местните етнически общности и да спаси турското население от масовите мародерства, извършвани от местни гърци веднага след превземането на града от българската армия.
По това време в града се е преместило българското военно губернаторство, което от ноември месец 1912 г се помещава в превзетия Лозенград. За първи военен губернатор на Тракия е назначен генерал Георги Вазов.

Българският губернатор на Одрин -
ген. Г. Вазов - с автомобила си в
центъра на града
В новите земи Царство България изпраща няколко хиляди чиновници – полицейски пристави, данъчни, фелдшери, телеграфни и пощенски служители, митничари и общинска администрация. От началото на януари 1913 г е организирано обучение на местна милиция, която трябва да подпомага българските полицейски служби при въвеждането и опазването на реда в населените места. Обучени и въоръжени са няколко хиляди местни стражари.
Българската власт в Одрин продължава малко повече от 3 месеца. В Одрин, както в цяла Източна Тракия, местното управление е организирано от българската власт така, че в него да влизат представители на основните по-значими етнически групи.
Първият български кмет на Одрин е д-р Константин (Костаки) Янакиев Кереков. Негови помощници са двама български администратори и двама представители на турското и гръцкото местно градско население. Към края на месец май по време на българското управление в Одрин е избран първият общински съвет.
В първите седмици от установяването си в 94-хилядния град новата българска власт трябва да се справи с изхранването на бедстващото местно население, което е лишено от нормално снабдяване с хранителни продукти поради взриването на железопътния мост над река Арда от турската армия малко преди падането на Одринската крепост.

Изглед от покрайнините на Одрин днес
В града се развихря спекула и драстично поскъпване на хранителните продукти. По тази причина българската власт издава заповед, по силата на която се определят фиксирани цени на хранителните стоки, а за нарушителите се предвижда солидна глоба.
При отстъплението на османската армия към Одрин с нея към града се стичат над 25 хиляди бежанци-мюсюлмани. Изхранването на това население е огромен проблем след превземането на Одринската крепост. В края на април българските власти осигуряват продоволствие и малки военни патрули, които да съпроводят бежанците обратно до населените места, които те са напуснали по време на войната.
Към май 1913 година етническата картина е значително променена: около 50 хиляди турци напускат северната част на Източна Тракия и бягат към Анадола и Цариград.

Изглед от Източна Тракия, брега на р. Марица край Одрин
Десетки мохаджирски села опустяват и се създава възможност за връщането на избягалите от Източна Тракия българи след 1878 година. Българската власт започва да обмисля бъдещи планове за облагородяване на провинцията и колонизирането й с българско християнско население. Скромните разчети показват, че при грамотно управление в близко бъдеще българска Източна Тракия я очаква икономически разцвет и поддем, тъй като областта е изключително плодородна – близо е до крайбрежието на Черно и Бяло море, и разполага с добре развити за времето си железопътни връзки, които свързват Европа и Азия.
Днес може само да съжаляваме за пропуснатите възможности. На север от град Мидия са едни от най-красивите и дълги плажни ивици по черноморското крайбрежие.
През пролетта на 1913 година Източна Тракия, за разлика от Родопите и Западна Тракия, е сравнително бързо прочистена от мародерстващите чети и бандитски шайки.

Как Дядо Вазов посещава българския Одрин

Българският лейбгвардейски конен полк влиза в Одрин, март 1913 г.
Иван Вазов пристига в Одрин на 22-ри март 1913 година. Година по-късно с тъга и носталгия си спомня за преживяното в дните на най-голям национален поддем и възторг:
„...Ето ни в Одрин.
Войски, викове , трясък на колелета по калдъръма на улиците, тълпи пленници, офицери на коне, шум.
По всички къщи, по всички дюкани български трицветни знамена. Никакви следи от разорение.
Никакво изражение на уплаха по лицата на жителите.
Помислих си какво би било в един град, превзет от турците с пристъп!
Пред конака на кметството посрещнати сме радушно от одринския губернатор генерал Вазов, ръководителя на щурма на 13 март. Поздравления, здрависвания, лекувания!
Отиваме и в квартирата на генерал Иванов, командващия Втора армия, да поздравим и него. Генералът свети от възторг. По неговото добро, мъжествено лице се четат хубавите вълнения, които изпълнят и нашите души. Но ние бързаме да видим „Султан Селим“, едничката забележителност на Одрин, едничката му красота и слава, защото почти всички останали сгради в него са вехтории. Одрин има изглед на грохнал старец, одърпан, беден, оттласквателен – турски град.

Центърът на Одрин: Селим джамия
Описвана е много тая джамия, чудо на зодческото изкуство, та да не повтарям. Едничкото ново нещо в нея беше околчеста дупка в кубето, отдето е минала една наша граната.
Губернаторът ни дава обяд. Обяд весел. Трапеза благословена, събрала представители на тържествуваща България от всичките й краища. Сътрапезници са ни и десетина турски депутати, дошли от София; поканени са и турци големци от Одрин, и самият бивш кмет, Фуад бей. И тука великодушната природа на българина. Чуждо е нам паметозлобието и отмъстителността.
Времето до вечерта използвахме за разходка из града. Животът му си бе добил обикновения делничен вид. Само български знамена на всяка сграда придават празничен вид на града. Под сводовете на безистена обикновеното гъмжило от разните народности на града: турци, българи, гърци, арменци, евреи.
Посетихме валийския конак. Той е огромно, старо здание с широки завехтели стаи. В една стая там е дадено гостоприемство на самия валия, кротък, добродушен човек, с когото побеседвахме. Той е искрено очарован от добрите обноски на българските власти към него и сънародниците му. Оплаква се само от гърците, които ограбвали турските къщя в деня на превземането на града...

/Иван Вазов „Когато Одрин беше наш“/

Краят на българския Одрин

Българската църква "Св. Георги" в Одрин
За съжаление, описаната от Дядо Вазов идилия на мирно съжителство между българската власт и местните мюсюлмани приключва драматично през юли 1913 година, когато разбеснелите се башибозуци и части на настъпващата турска армия подлагат на масов геноцид българското население на Одрин и Източна Тракия. Равносметката е шокираща: само за няколко седмици от домовете им са прогонени завинаги над 70 хиляди българи, други 30 хиляди са изклани, застреляни, удушени, изпепелени. За тези жестокости от страна на мюсюлманите спомагат действията на някои български чети и мародерстващи елементи, които в предходните месеци подлагат на грабежи и глад местното мюсюлманско население в Западна Тракия, а на места се опитват и насилствено да го покръстят. Все пак отговорът на османската армия, която използва момента на Междусъюзническата война и напада в гръб българска Източна Тракия, е доста несъразмерен. Ако под българска власт мюсюлманското население изпитва известни неудобства и трудности, но не е физически унищожавано, под завърналата се османска власт – българското е напълно изтребено и прогонено.

Изглед от центъра на Одрин
В началото на юли 1913 година османската армия преминава установената от Лондонския договор държавна граница по линията Мидия-Енос. По онова време провинцията се охранява само от една българска дивизия – 10-та пехотна , а в непревземаемата допреди 3 месеца Одринска крепост е разквартируван единствено 58-ми полк , който се състои предимно от възрастни запасняци. На тях е заповядано да напуснат града, без да дадат и един изстрел. Така приключва българската власт в Източна Тракия и Одрин. В лазаретите и болниците на града турската армия заварва няколко десетки болни и ранени български войници, които са жестоко пребити и малтретирани. Много от тях умират след мъченията.
Днес около Одрин и в Източна Тракия живеят около 300 хиляди българи-мюсюлмани /помаци/, някои от които все още говорят български език, но повечето са силно турцизирани. Това са потомци на български помаци избягали в Източна Тракия след Балканската война. Много от тях осъзнават българската си идентичност едва, след като попадат в чуждата турско-говоряща среда, която е съвсем различна.

Посети Александрополис

Разгледай някогашния български град Дедеагач. Съвсем наблизо е родното място на капитан Петко Войвода.

Резервирай изгодно нощувка в Александрополис!»

Пътуване до Одрин

Запустяла стара къща в Одрин днес
106 години след посещението на Дядо Вазов в българския Одрин усещането за запуснатост и ориенталска занемареност продължава да витае из атмосферата на града. Одрин е любима дестинация за съботния пазарен ден на хиляди българи, но ако се отклоните малко встрани от обичайните групови туристически маршрути, ще установите, че старата османска столица някак е задрямала в своето антикварно безредие и безвремие. Повечето къщи са скромни, сякаш построени набързо, без предварителен план. По върховете на оградите на много места има опъната бодлива тел. Очевидно е вид предпазно средство срещу апаши. Уличките са мръсни, по тях скитат глутници безпризорни кучета. Старините и археологическите забележителности, извън масовите туристически обекти, са всъщност оставени на произвола, без указателни табели и без елементарен стремеж да бъде улеснен чуждия турист в избора му да преоткрива миналото на стария Адрианопол.

Кварталът около хълма, където е разположен Музеят на Балканската
война
Когато посетихме Одрин, решихме първо да се отбием в Музея на Балканската война. Той е разположен на хълм в южната част на града, на който са градските гробища. За целта влязохме в Одрин през магистралата, която обхожда града от изток. Джипиесът ни отведе през широкия център до новостроящ се краен квартал с доста скромна улична инфраструктура. Спряхме автомобила в подножието на хълма, но се оказа, че липсват удобни пешеходни алеи за придвижване до покрайнините на гробищния парк, където е разположен музеят. В околността скитаха поне двайсетина улични кучета, които бяха доста агресивни. Върнахме се към автомобила.

Пред заключената врата на Музея на Балканската война
След няколко минути чудене подкарах колата обратно и намерих малка тясна уличка, по която да се изкачим нагоре. Тя свършваше пред решетките на метална врата, зад която се оказа въпросният Музей на Балканската война.
Въпреки, че работното време беше започнало преди повече час, музеят беше заключен. Не ми остана нищо друго, освен да снимам отдалеч през решетките и със сложна маневра на тесния асфалтов път да обърна автомобила обратно. На тръгване забелязах забутана зад решетките табела на английски, която казваше, че заради "реставрация монументът на Шукри паша е затворен".

Към българския квартал

Само на няколкостотин метра по права линия от Музея на Балканската война е българската църква „Свети Георги“. Тя се намира на уличка, която носи името „Свети Георги“. Някога храмът е бил разположен насред българската махала „Барутлук“, известна още като квартал „Каика“. В нея около 1878 година живеели 780 български семейства.

Българският храм „Свети Георги“

Българският православен храм "Св. Георги" в одринския
квартал „Каика“
Днес храмът „Свети Георги“ е добре поддържан. В него има българско читалище с етнографска сбирка от бита на прокудените тракийски българи отпреди 100 години.
Храмът „Свети Георги“ е построен във времена на силен поддем на българщината в Одринско и цяла Тракия. Вдигнат е от българската община, след като пропадат предишните опити да се ползват общи православни храмове с местните гърци. През 20-те години на 19-ти век век българи и гърци построяват две църкви в Одринските махали „Калето“ и „Киришихана“. Третият православен храм е вдигнат от българския майстор Константин Арнаудов.

Одрин: българската църква "Св. Георги"
А най-много пари брои за черквата заможният българин Найден Кръстев. Уговорката с гърците е в храма да се служи на двата езика. Въпреки споразумението, обаче, гърците не допускат да се пее на български. Те се възползват от тежкото положение на българите след въстанието от 1876 година - обсебват и трите съвместно построени одрински храма.
Това принуждава българската община да построи самостоятелна черква. Тя е осветена през пролетта на 1880 година. Така се появява българският храм „Свети Георги“. Църквата е просторна, трикорабна базилика с висок таван, облицован с дърво, а стените са украсени с икони.

Българският храм „Св. св. Константин и Елена“

Българската православна църква „Св. св. Константин и Елена"
в одринския квартал „Киришхана“
Днес в Одрин има два български храма. Вторият е по-стар и носи името „Св. св. Константин и Елена". Черквата е посторена в квартал „Киришхана ". Той е разположен в равнинната част на Одрин и в миналото е бил често наводняван от придошлите води на Тунджа и Арда. В този квартал на Одрин са живеели най-богатите български фамилии. По данни от 1884 г одринският квартал „Киришхана“ е бил обитаван от 300 български семейства, предимно екзархисти. Черквата е осветена през есента на 1869 година.

Българският храм „Св. св. Константин и Елена" в Одрин
Според архитект Николай Тулешков църквата е построена от българи, преселили се от Тракия и Западна Македония в село Булгаркьой, Кешанско. Главен майстор бил Константин Казака. Храмът „Свети свети Константин и Елена“ е изцяло реставриран през 2008 г. със средства от България. В 2010 година в двора на църквата е открит паметник на екзарх Антим I. Паметникът разгневява вселенският патриарх Вартоломей I Константинополски и той забранява службите на български свещеници в храма, тъй като според Вселенската патриаршия българският екзарх Антим бил схизматик.

Българската мъжка педагогическа гимназия „Д-р Петър Берон“

Сградата на Българската одринска мъжка гимназия днес
В дните на най-големия й разцвет българската общност в Одрин разполага със свое Благотворително дружество и с три самостоятелни училища. Сградата на Българската одринска мъжка гимназия се намира в западната част на града на ул. "Мумджулар" при пресичането ѝ с бул. "Топкапи" в стария квартал "Калето". Българското училище престава да съществува след лятото на 1913 година. 102 години по-късно - през 2015 г - българската епархия в Одрин възстановява собствеността си върху сградата на някогашната българска гимназия. Тъй като поддръжката на постройката е скъпа, тя е отстъпена срещу месечен наем и в момента се ползва като пансион на Одринския тракийски университет.

Одринската мъжка гимназия "Д-р Петър Берон"
Когато отидохме да разгледаме българската мъжка гимназия отблизо, достъпът до нея беше ограничен, и имахме възможност да снимаме сградата от разстояние, само през оградата.
Сградата на прочутата Одринска гимназия "Д-р Петър Берон" се отличава драстично по вид от останалите постройки в квартала. За времето си архитектурата на училището е изключително напредничава, изцяло по европейски модел проектирана. И днес тя въздейства силно. По фасадата на сградата има изящни орнаменти от ковано желязо. От двете страни на главния вход бил поставен личният знак на д-р Петър Берон, който е украсявал и прочутият "Рибнен буквар".
Размерите и архитектурата на сградата показват високите финасови възможности и просперитета на българската община в Одрин.

През 2015 г сградата на българската мъжка одринска епархия е
върната на българската епархия
Сградата на българската педагогическа мъжка гимназия е завършена през 1912 г, броени дни преди избухването на Балканската война. По тази причина тя реално не е използвана за учебни цели.Преди това гимназистите учели в неголяма постройка край Балък пазар, която пострадала при пожар.
Гимназията е създадена през 1891 година и покрива част от материалните си нужди със завещаните от българския възрожденец д-р Петър Берон пари за учебни цели. Гимназията подготвя учители за българските училища в Тракия. Към нея имало пансион, ученически хор и ученически оркестър. За времето на съществуването й общо 145 зрелостници завършват пълно средно образование, като голяма част от тях са назначени за български учители в Тракия.

Горната част от фасадата на одринската българска мъжка
гимназия - отблизо
Ето какво си спомня за престоя си в одринската мъжка гимназия учителят Коста Николов. Той преподава в българското училище от 1903 до 1911 година:
„В Одрин стигнах към полунощ. Полицаят на гарата прегледа вещите и книгите ми.Силно впечатление ми направи неговата услужливост. Намери ми файтон, за да отида в града. Там се настаних в пансиона. Скоро след пристигането ми в Одрин се прибраха и учениците. Започнахме редовните занятия. Служенето ми както в гимназията, така и в пансиона ме изпълваше с радост, защото учениците бяха кротки, усърдно се учеха, имаха най-добри обноски
......В Одрин имахме и девическа, Касърова гимназия с пансион при нея, които се издържаха със средства, завещани от големия родолюбец и благодетел Касъров.Неговата сестра, отлична българка, живееше в Одрин. Изпитвах особена гордост, дето по нейно желание бях настойник в гимназията на двете й деца.
Имахме и четири първоначални училища с черкви в махалите Каика, Киришханата, Илдъръма и Саръкмегдан. Освен нашите училища в града имаше и униатска мъжка гимназия, издържана от полските братя Възкресенски. Преподаването в нея ставаше на френски и на български език. завършиха солидното си образование много младежи от България. Тук в тази гимназия при обсадата на Одрин се укриха някои от нашите учители, а други бяха изпратени на заточение в Мала Азия. Имаше още и девическо католическо училище, издържано от загребските сестри - „Аграмер швестер". В него преподаването ставаше на немски и на български език....

Изглед от одринския квартал "Калето": там се е намирала
българската мъжка гимназия
....В Одринския вилает имаше Революционна организация. Нейни водачи бяха първо Петър Васков, а след него - Климент Шапкарев. Още с дохождането си тук останах с впечатлението, че държането на турското население и правителствените чиновници към християнското население коренно се различава от държанието на турското население и турските чиновници в Македония. През всичкото ми стоене в Одрин аз не видях и не чух турчин да се държи грубо или да оскърбява християнин (или да го бие). За празника на св.св.Кирил и Методий имахме църковна служба в Каика или Киришханата с водосвет и реч в двора на черквата за делата на светите братя. Следобед всички ученици, ученички и народ тържествено празнувахме на острова на р.Тунджа с песни, хора и веселие до късно вечерта, отдето отново с песни се връщахме в града.“
При посещението си в Одрин се опитахме да открием местата и на другите по-известни български училища, но така и не разбрах дали сме успели, тъй като нямаше и следа от някогашните одрински средища на българската просвета.

Символът на Одрин: Селим Джамия

Символът на Одрин: Селимие/Селим джамия
Според табелата, поставена на входа на Одрин, днес градът наборява 167 хиляди жители. Откъдето и да влезете в града, в далечината се вижда голямата архитектурна гордост на бившата османска столица – Селимие/Селим джамия (Selimiye Camii). Тя е построена в 16-ти век от прочутия османски архитект Мимар Синан. Включена е в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО през 2011 г. Сградата е наистина впечатляваща със своите размери. Край Селим джамия имахме неприятно преживяване с местен амбулантен търговец, който използва момента, докато край нас нямаше други хора – влязохме към историческата забележителност през един страничен вход – и буквално не ни позволяваше да продължим. Насила ни натика в ръцете някакви броеници и синджирчета.

Една от страничните порти на Селим джамия
Обяснихме му с жестове, че не желаем. Но той се развика. Накрая реших да купя едно, за да не го обидя. Подадох му 10 лири /които са около 3 лева/, но той поиска 10 български лева.В суматохата ми дръпна банкнота от 50 лв и заяви, че ще я обмени, но върна сума в лири , равнозначна на 20-25 лева. Ядосах се от ориенталското безочие, понечих да му върна синджирчето, но той не го искаше, оставих го на земята. И почти насила го накарах да ми върне банкнотата от 50 лв. После се оказа, че е забравил да ми върне 10-те лири. Останахме с неприятно чувство от тази случка: очевидно местните мошеници дебнат чужди туристи, които не са в група и се опитват да изкарат пари за тяхна сметка.

Дворът на Селим джамия
В двора на джамията някакъв възрастен пълен мъж се опита да затговори 5-годишната ми дъщеря и да я снима – след като го попитах какво иска – той буквално избяга. Такъв тип случки ми напомниха, че се намираме в чужда ориенталска страна: колкото и да е европейска Турция, никога няма да има европейски манталитет. Просто културният код там е друг.
Иначе, Селим джамия е построена така, че от която и точка на града да се опитате да прекосите Одрин, неизменно се налага да преминете в близост до огромния храм с високите 70 метра минарета. Куполът на Селим джамия огражда огромно пространство, с диаметър 32 метра. Кулите на храма са вторите по височина в света – високи са 70,89 метра , и са задминати само от минаретата на Кутб Минар в Делхи, Индия, чиято височина е 72 и половина метра.

Минаретата на Селям джамия
Джамията има 999 прозорци, които символизират съвършенството на Бога. Куполните и вътрешните стени са украсени с калиграфски и геометрични цветни фигури. Джамията е построена в чест на султан Селим Втори. Храмът има подобен стил с този на византийската църква „Света София“ в Цариград. Селим джамия символизира османския разцвет.
През 1913 година куполът на джамията е уцелен от българска граната. Селим джамия е била любимо място за фотографиране на победоносните българските войници, непосредствено след превземането на Одрин.

Сградата на одринското кметство
В непосредствена близост до Селим джамия са още няколко исторически забележителности, които си струва да се видят. На излизане от главния вход на храма с 999-те прозореца, ако свиете вляво и продължите по централната улица , ще преминете край сградата на правителствената служба и кметството. Оградата е покрита с огромни портрети на Ататюрк – бащата на модерната турска светска държава. От плакатите става ясно, че Ататюрк посетил Одрин през 1931 година. Градът попада за около година в гръцки ръце през 1920 година, когато съюзниците от Антантата подаряват Източна и Западна Тракия на Гърция, както и апетитна част от анадолското крайбрежие с град Смирна/Измир. Но прекомерните гръцки претенции и надценяване на собствените възможности водят до разгром на гръцката армия от републиканската турска армията на Ататюрк. Именно тогава Одрин отново е върнат под турска власт.

Македонската кула и останките от Адрианополската крепост

Руините на Адрианополската крепост
Срещу сградата на кметството е паметникът на султан Мехмед с огромни обсадни топове и гюлета. Малко по-надолу са руините на средновековната Адрианополска крепост и на прочутата Македонска кула. Всъщност през Средновековието Одрин е бил център на областта Македония. От Адрианопол/Одрин води началото си прословутата византийска македонска императорска династия, чийто представител е император Василий Втори Българоубиец. Названието „Македония“ се премества с няколкостотин километра на изток спрямо древността. Едно от обясненията е, че наследниците на елинизираните и християнизирани древни

Македонската кула: през Средновековието Адрианопол/Одрин
е бил център на област с названието "Македония"
македонци са били разселени около Одрин и Цариград при опустошителните за Източната римска империя варварски нашествия между 4 и 7 век.Преместването на населениието се налагало заради обезлюдяването на Източна Тракия, която е хинтерланда на столицата Константинопол. А днешната област Македония се е наричала Кутмичевица, Долна Мизия или просто България. Така един византийски император с прозвището „Българоубиеца“ се оказва част от „македонската“ императорска византийска династия.
„Македонската кула“ е последното добре запазено фортификационно съоръжение от укрепленията на средновековния Адрианопол.

Джамията с трите балкона
Османците я преобразуват като часовникова кула. Служела е като такава до 1953 г., когато горната ѝ част била разрушена поради опасност от срутване.
В непосредствена близост до „Македонската кула“ е „Джамията с трите балкона“. Има специфичен дизайн и, според специалистите, се отличава доста от типичните османски джамии от 15-ти век. Едното от минаретата й има 3 балкона, откъдето идва и названието на джамията.

Кервансараят от 16-ти век

"Рюстем паша кервансарай" е построен през 1561 г.
Също в центъра на града се намира сградата на стария Кервансарай. Тя служела, за да отсядат и нощуват в нея водачите на търговските и военни кервани, минаващи през Одрин. Сградата е била построена точно по пътя на керваните. Хората отсядали на горния етаж, а животните нощували в приземието. Всеки можел да отседне в кервансарая безплатно за 3 нощи. Условието било да каже „Бог да прости". "Рюстем паша кервансарай" е построен през 1561 година от същия османски архитект, който изгражда прочутата Селим джамия.

Стара къща в центъра на Одрин
На няколко места в центъра на Одрин се натъкнахме на стари къщи с дървена облицовка, много наподобяващи като стил познатите ни къщи от архитектурния резерват „Старинен Пловдив“. В Одрин, обаче, тези сгради в повечето случаи изглеждаха запуснати и зле поддържани, а някои бяха пред разпадане. Една от сравнително добре запазените къщи е разположена в непосредствена близост до кметството.
Повечето българи ходят до Одрин на покупки. Наистина е доста по-евтино. Но пък и трябва да се внимава покрай евтинията да не се натъкнете на откровени ментета. В Одрин като цяло местните са настроени добре към българските туристи. В крайна сметка купувачите от България осигуряват препитание на местните търговци и производители на хранителни стоки.

Пешеходната търговска улица в центъра на Одрин
Малко преди да тръгнем обратно за България, влязох в една бакалия да изхарча остатъка от останалите лири - някаква дребна сума. Вътре продавачите бяха възрастен мъж, дъщеря му и съпругата му. Момичето беше усмихнато, облечено по европейски, без никакви забрадки, излъчваше позитивизъм. Като разбраха, че съм от България, собствениците на магазинчето бяха много мили и добронамерени. Човекът ми показа кои маслини и зехтин си струват - даде ми да опитам. Мъжът накрая каза: "От Търговище дойдохме. България, България!" - и се усмихна.
Пешеходната зона в центъра на Одрин е мястото с по-отбрани магазини и заведения. Там на доста сносна цена може да хапнете нещо по ориенталски вкусно. Специалитетът, който на мен лично ми хареса, е пилешко месо с ориз, в който имаше стафиди и нахут. Но дори в лъскавия център на Одрин трябва да сте готови да споделите храната си с глутница бездомни кучета, които просто са част от пейзажа и на никой не му прави особено впечтление, че се разхождат и излягат между масите на заведенията. Ориент.

Одринският дворец

Одрин: Кулата на правосъдието
Искахме да разгледаме останките от султанския дворец с взривения арсенал и мемориала на загиналите при обсадата на Одрин през 1912-13 година. Тези забележителности се намират в нещо като парк, до остров на река Тунджа в северо-източните покрайнини на града. В този район има голям „пехливански“ стадион, футболно игрище и алеи за разходка край река Тунджа. Първоначално опитахме да стигнем до останките от двореца и прочутата „Кула на правосъдието“ по най-прекия път, избран ни от джипиеса. Подходихме откъм южния бряг на река Тунджа. Пътят свърши пред Тракийския университет, а страничната алея, която водеше до парка и търсените от нас исторически забележителности се оказа заградена с метална ограда.

Руините на арсенала: останките от бившия султански дворец
На вратата имаше катинар. Никакви табели и указания. Никакво обяснение защо е забранен достъпът до обекта. Решихме, че не сме избрали правилния подход и обиколихме Одрин, за да излезем от северната страна на брега на река Тунджа, и да достигнем острова, който е срещу останките от султанския дворец. И там, точно до прочутата „Кула на правосъдието“ - пътят към старинния каменен мост и Арсенала също беше препречен с ограда и заключена с катинар врата. Типично по ориенталски никой нищо не знае, няма и обяснителни табели. Направи ми впечатление, че малцина от местните разбират английски.След нас до мястото спря автомобил с турско семейство, което като нас се опитваше да стигне до историческите забележителности в района, но така и не успя да разбере защо достъпът е забранен. Снимах руините на двореца и взривения арсенал от разстояние.

Мемориалът на Балканската война край руините на взривения
арсенал
В близост до тях е мемориалът на загиналите в Балканската война. Твърди се, че в района са погребани 30 хиляди османски войници. Повечето от тях са загинали от глад и болести след падането на крепостта. Командващият одринската крепост генерал Шукри паша заповядва да бъде взривен единствения железопътен мост над Арда, който свързва Одрин с България минути преди цитаделата да падне в български ръце. Това решение на турския военначалник обрича войниците му на мъчителна гладна смърт, тъй като, без железопътната линия, доставките с храни за 60-те хиляди пленници са крайно недостатъчни за изхранването им.

Кулата на правосъдието

Кулата на правосъдието
Кулата е построена по времето на султан Сюлейман Великолепни. В нея се провеждали заседанията на държавния съвет и на върховния съд.Сградата е четириетажна. На последния етаж има мраморен басейн и фонтан. Пред кулата са поставени два каменни постамента. Преданието гласи, че на десния камък поданиците на султана можели да оставят молбите и жалбите си, а на левия - отрязаните глави на престъпниците. Край „Кулата на правосъдието“ има малък каменен мост, който пресича тесния ръкав на река Тунджа, и алеята достига до останките на някогашния султански дворец. Вдясно от пътя е мемориалът на загиналите при обсадата на Одрин.

Арсеналът

Мемориалът на Балканската война край руините на взривения
арсенал
Бившият султански дворец се състоял от ансамбъл от различни сгради. Днес руините им са разпръснати из полето. Основната версия е, че в тях се е помещавал арсеналът с мунициите , който е взривен през 1878 г при приближаването на руската армия. От ударната вълна оцелелите до този момент сгради от бившия султански дворец са напълно разрушени. Срещнах обаче и твърдението, че арсеналът всъщност е взривен през 1913 година малко преди падането на крепостта. Вероятно обаче това е по-скоро местна градска легенда. Арсеналите на одринската крепост са взривени по заповед на Шукри паша, но повечето от тях са се намирали в подземията на крепостните каземати, които са били разположени доста по-далеч от сегашните очертания на града.

Река Тунджа край Одрин: реставрираните останки
от султанския дворец
Руините са известни като „Новият дворец“ или „Одринските сараи“. Там е била разположена резиденцията на османския владетел от периода на формиране на еничарския корпус до превземането на Константинопол през 1453 година. Днес дворецът е частично реставриран и заема площ от около 3,5 декара.
Одринският султански дворец възниква като ловна резиденция. Построен е по инициатива на Мурад II и реализиран при управлението на Мехмед II. Непрекъснато е дострояван с нови павилиони, фонтани и сгради. Дворецът достига апогея си при управлението на Мехмед IV. Използван е до 19-ти век като място за отдих и разтуха. До наши дни са се запазили останките на 10 от около 100 съществували в миналото сгради. От 1874 г. запуснатият дворец се използвал за арсенал.

Баязидовият комплекс

Баязидовият комплекс: тук е имало лечебница за психично-болни,
които са лекувани с музика, звуци от вода и аромати
Съвсем случайно, докато търсехме как да се доберем до арсенала и останките от султанските сараи, се натъкнахме на внушителна старинна каменна сграда, пред чийто вход пишеше „Тракийски университет“.Оказа се прочутият Баязидов комплекс. Той представлява ансамбъл от сгради около султанската джамия, посторена от Баязид Втори през 1488 година. Необичайното е, че тук се е помещавала една от най-напредничавите за времето си болници. Тук е имало лечебница за психично-болни, които през 16-17-ти век са лекувани с музика, звуци от вода, аромати и специални благоухания. Болницата оцелява до Руско-турската война от 1877-78 година. Днес мястото е добре поддържан парк с прочутия Музей на медицината.

Очарованието на старите одрински мостове

В района на Одрин Арда и Тунджа се вливат в Марица. В тази част на Тракия Марица е широка и пълноводна река, която често предизвиква сериозни разливи и наводнения. Каменните мостове край Одрин са имали изключително важно стратегическо и транспортно значение. В района на Одрин има осем моста. Два от тях са емблеми на града.

Маришкият мост/Мерич Копрусу

Маришкият мост/Мерич Копрусу
Мерич мост е известен още с названието „Новият мост“. Построен през 1843 година. Дълъг е 263 метра и има 12 арки. Свързва Одрин с предградието Караагач, на което е била разположена одринската гара в началото на 20-ти век. Мерич Копрусу е разделял Царство България от Османската империя между 1915 и 1918 година, когато одринската гара попада на българска територия.

Тунджа мост

Одрин: Тунджа мост
Мостът е разположен преди Мерич Копрусу – на пътя, свръзващ Одрин с Караагач. В този район шосето пресича двете реки, които се съединяват край Одрин. Построен е в началото на 17-ти век. Това е типичен каменен „арков“ мост. Разполага с 10 арки и 11 постамента в основата. В средата на моста се издига малка кула. Съоръжението е дълго 136 метра. При голямото наводнение през 2008 година част от моста е разрушена, но впоследствие историческата забележителпност е реставрирана.

»Разгледайте галерията "България, която изгубихме" »
Българските светини в Тракия