България, която загубихме...

Кутмичевица – пътуване из „Долната земя“

Приблизителна територия на областта Кутмичевица по време на Първото българско царство
Най-точното българско название на днешната област Македония е Кутмичевица. Познати са и други като „Долната земя“, „Долна Мизия“ и т.н. Но Кутмичевица съдържа най-българското ядро. Това е официалното название на областта между днешното южно албанско адриатическо крайбрежие и река Вардар от времето на княз Борис Първи. Областта е обхващала със сигурност Охридското и двете Преспански езера, както и Костурското езеро. Високите и изолирани планини и трудно-достъпни за нашествениците твърдини запазват за дълго време българския дух и гени, въпреки факта, че тези земи не влизат в границите от българската държава от втората половина на 13-ти век. Съществуват етнографски свидетелства, че в някои по-изолирани планински села дори в средата на 19-ти век все още са практикували предполагаеми типично протобългарски ритуали и практики. Например, известно е, че няколко вълни български преселници от Костурско се установяват в Тракия заради гоненията на местните османски наместници. Това се случва през 17-ти и 18-ти век. Стотици български родове от планинските села северно и западно от Костур се преселват в българските поселища около Сопот, в Голямо Конаре, в Брацигово и Батак. Сред тях са и дядовците на бъдещите национални герои Васил Петлешков и Иван Вазов. Например, в село Голямо Конаре пристигат 14 костурски рода, начело с техния български свещеник – поп Благой. 100 години по-късно в селото все още се практикува странен ритуал: селският кмет да поема властта като разсича със стар ръждив ятаган куче пред местната православна църква.

Изглед от Костурското езеро
Според византийския хронист Теофилакт принасянето на куче като дар е разпространен прабългарски обичай: "Някои от тях принасяха дарове и на кучета". Кучето и конят са главните жертвени животни за прабългарите, широко разпространена практика е било ритуалното колене на куче. Около Девня са открити множество прабългарски некрополи с кучешки скелети. Показателни са и българските поговорки "кой коли кучето?"и „ къде е заровено кучето?" - този, който коли кучето - означава: този, който управлява. Жертвопринасянето на куче има сарматски индо-европейски произход.

Прабългарски златни накити, открити в днешна южна Албания
Към началото на 7-ми век в областта между Косово, албанските планини , Вардар и района южно от Костурското езеро се заселва значително по брой протобългарско население. То е водено от преполагаемия брат на кан Аспарух – Кубер. Някои изследователи смятат, че почти 150 години Дунавска и Куберова България съществуват паралелно, като Куберова е била по-силно зависима от Източната римска Империя. По времето на Пресиян двете Българии окончателно се обединяват. Още в края на 5-ти век старото македонско елинизирано население се изселва към Одрин и Цариград.

Как се налага названието „Македония“

Изглед от езерото Мала Преспа
От падането на България под византийска власт до 17-ти век областта е известна под името „България“. Мнозинството от населението й се определя като „българи“. Най-големите български националисти в периода на Възраждането се раждат в старата област Кутмичевица. До началото на 20-ти век планините на север от Костурското езеро са считани от гърците за крепост на българщината. Приумицата някогашната област „Долна Мизия“, „Кутмичевица“, „България“ да възвърне античното си название „Македония“ е плод на гръцките напъни да елинизират българското население и да го отдалечат от корените му. Това се случва през 18-ти и 19-ти век. Така постепенно, в рамките на 4-5 поколения наименованието „Македония“ се утвърждава и се превръща в част от регионалната идентичност на местните българи. Първото българско училище се появява в Скопие още през 30-те години на 19-ти век, когато българското Възраждане в Мизия, Тракия, Добруджа и Поморавието едва прохожда. Костурското село Загоричани е наричано „Малката София“ заради категорично българския характер и самосъзнание на населението му. Областта влиза в рамките на Българската екзархия. През 1903 година най-масово въстава българското население на Костурско. От 1912 година до 1947 г в южната част на някогашната област Кутмичевица е извършен геноцид над българското население. Тази част от Македония попада в границите на кралство Гърция.. По времето на режима на Метаксас на българите е забранено да говорят на родния си език дори вкъщи. Между двете световни войни в района са заселени стотици хиляди гръцки бежанци от Мала Азия, а много българи се изселват на северо-изток – към Царство България. Етническата картина силно се променя, но въпреки това до началото на Втората световна война населението на север от Костурското езеро е преобладаващо българско, с категорично българско самосъзнание.

Андон Калчев -легендарният предводител на "Охрана"
През Втората световна война то създава собствена военна организация за отбрана от нападенията на гръцките андартски и комунистически партизански отряди. Начело на организацията „Охрана“ е българският офицер с произход от Костурско – Андон Калчев.По време на гръцката гражданска война българското население е подложено на геноцид от двете воюващи страни. Правителствените войски хвърлят напалм и подлагат на ежедневни бомбардировки българските села в района. Много младежи са насилствено мобилизирани от комунистите, а над 20 хиляди малолетни деца са изселени в социалистическия лагер, но без право да бъдат настанени в България. Всички те са възпитани далеч от родителите и близките си. Обучавани са на скопската книжовна форма и на най-яростната форма на антибългарски македонизъм. Много от тях стават убедени българомразци. Потомци на такива „деца-бегалци“ днес са сред най-големите врагове на България в р. Северна Македония. Днес в Егейска Македония няма българи, има „ендопи“ или „македонци– славофони“, според гърците. Те наброяват около 250 хиляди души. Доколкото имат съзнание, различно от гръцкото, то е силно повлияно от Скопската пропаганда и гледна точка за историята.

В памет на Благой Шклифов

Изглед от българската област Кутмичевица
Големият български диалектолог Благой Шклифов, чийто род произхожда от Костурско, успява да събере разказите на своите близки и познати на автентичен български костурски диалект. Книгата му „На кол вода пиехме“ излиза на бял свят след неговата мистериозна смърт през 2003 г, когато е блъснат от автомобил с изгасени фарове на разсъмване в района на град Сяр. Ето какво разказват пред Благой Шклифов жителите на някогашното българско село Черешница за случилото се с тях в края на Втората световна война:
„ Не мина много време и сръбски партизани дойдоха во селото. Ние велехме Сърбия, а не Югославия. Били македонци велеха. Ама какви македонци! Някои като Гилето и Ването Пърпов. Ние денем и нощем чакахме да дойдат български войски, а те воюваха срещу них, за да се върнат пак сърбите. Това се казвало борба против фашизмо и що сърбити били комунисти. Ако комунистите са добри, справедливи и разбрани люде, тогава що барат во българските места? Тия въпроси ни беха постоянно во главата и не можехме да си отговорим. Да сме само македонци, ама то ни велеха и гърците. Значи, сакат да не отделят от българите и сетне? Ние, овчарите, знаехме най-добре – овцата що се дели от стадото, вълко ке я изяде. А вълците за нас беха сърбите и гърците. Гръцките и сръбските партизани се разбираха добре, защото и едните и другите беха против българите. Целта на нихното приятелство беше со огън и меч да изкоренят българщината во Македония. При нас имаше гъркомани, а при них – сърбомани. Сега во Скопие на власт са сърбоманите – още по-лошо, отколкото да са сърбите, защото безсрамно лъжат и подвеждат младежта.
................................ Не мина много време и во селото влегоха югославски партизани, а комитите беха избегани на Въро и оттам фатиха да стрелят по въздухо, да чуят германците, италианците и комитите во Олишча, Загоричени и Бъмбуки, що ужким показват съпротива. Целата работа беше уговорена. Со них имаше и партизани от Леринско. Партизаните влегоха со песни во селото. ... Държаха реч за автономна Македония, говореха и против България. Ние, селяните, по-рано немахме чуено да се говори за автономия на Македония, ние знаехме само едно – България да дойде. ..............Си отидоха партизаните со пълни торби храна, во селото се върнаха комитите. Тия партизани не беха сърби, а наши българи от Вардарска Македония. Що мухи им имаха влезено во главите им, ние тогава не можехме добре да разбереме. Чудно ни изглеждаше хем български говорят, хем са против България. Ние на България като на господ гледахме.
Старйо Дзоно, който говореше на нос, отчаяно изрече:
-Партизаните са или гъркомани, или сърбомани, не вервайте на них. Яз съм илинденец, ние се борехме за българска Македония. Ако не яхнат гъркоманите и сърбоманите, и неродените деца ке се разплачат во коремо на майките си. Яз сакам да умра като българин.“

Туристически маршрут из Южна Кутмичевица

Изглед от магистралата за Костур
Южна Кутмичевица /или северо-западните части на някогашна Егейска Македония/ днес се намира на територията на република Гърция. Макар да съдържа емблематични за българската история места, дестинацията е сравнително слабо развита, в сравнение с оживения туристически поток по беломорското крайбрежие. . За сравнение, при посещението си в град Костур през лятото на 2019 г бяхме единствените български туристи, което, както ще стане ясно впоследствие, имаше сериозни последици. Два основни маршрута водят до светинята за всеки българин – остров Свети Ахил на Малкото преспанско езеро, където през 60-те години на 20-ти век е открит владетелският саркофаг на българския цар Самуил. Северният маршрут преминава през тесен планински път през някогашните български градове Воден и Лерин. А южният, който е по-дълъг, но по него придвижването е по-бързо – започва от магистрала А2 („Егнатия Одос“) край Солун и достига до магистрала GR-15/29, която свързва основният път от турско-гръцката граница за крайбрежието на Йонийско море с град Лерин на север. След град Кожани „ Егнатия Одос“ навлиза в някогашните български земи. Пейзажите са много живописни и красиви, особено през ранното лято. Времето е често променливо и на няколко пъти ни застигнаха летни бури с градушки. Отбивката за град Костур и Костурското езеро е на около 150 км от Солун. Пътят е добре поддържан: трилентова магистрала до Костур.

Изглед от Костурското езеро
Наближавайки Костурското езеро, навлизаме сред чисто български допреди 70 години села и градчета. Съвсем близо до Костур, и на 2 км от магистралата, е малкият градец Хрупища, където през 1943 г е имало тренировъчен лагер на българската военна организация „Охрана“. Днес, разбира се, всички български названия на населените места са погребани и заличени от гръцката власт. Пейзажът около Костурското езеро е изключително красив: съчетание от алпийски върхове в далечината и тихите води на езерото,на чийто фон върху невисок хълм се издига град Костур. След продължително шофиране от Кавала до костурското езеро, наближихме Костур привечер. Поради ограниченото време, с което разполагахме, реших да използвам последните часове преди залез слънце с посещение на близкото село Загоричани, днес Василиада: чисто българско село, наричано в началото на 20-ти век "малката София". В момента в него живеят около 300 жители, от които 80% потомци на "славофони", тоест на българи.

Посещение в Загоричани

Влизаме в Загоричани/ днес Василиада
Селцата, вилните зони и предградията около Костурското езеро ме изненадаха с лъскавия си вид. Нищо общо със Североизточна Гърция, която макар и морска туристическа дестинация си е някак по-вехта на вид. До Костур са посторили скоростна магистрала, пътищата са идеално поддържани, има много полицейски постове и бензиностанции от големи световни вериги /за разлика от селските райони в Западна Тракия и Източна Македония/. Понеже съм живял в Швейцария – първата ми асоциация като наближих Костурското езеро и Костур – беше именно Швейцария.Очевидно гръцката власт е вложила много за развитието на този регион: нищо общо с мизерията отпреди 40-50 години. Има и друго обяснение: край Костурското езеро са си купили къщи за лятото много американци и австралийци, чийто корени са от този край. Вложили са много усилия и средства, за да се сдобият с приятни ваканционни имоти в подножието на живописните планини. По магистралата за Йонийско море /преди да отбия към магистралата за Костур/ ме удари зверски порой и градушка, почти педя вода имаше по пътното платно. Беше страховито. Като наближих Костурските планини се почувствах някак „у дома“ – много е живописно и сурово, пейзажите са много специфични.

Изглед от Загоричани
Но да се върнем към същественото. Около 18.30 се добрахме до Загоричени. Противно на предварителните ми нагласи, пътят се оказа много лек – нищо планинско, нищо сложно за преодоляване. Наколо красив пасторал: лъскави вили,морави, скъпи коли пред тях. В самото Загоричене спрях на мегдана и реших да пием кафе в единственото кафене там. Съдържателят не разбираше нито английски, нито български – извика сина си, за да му преведе, че искам нормално еспресо. Докато чакахме на масичка отвън, реших да отскоча в единствената бакалия, която се оказа, че също е собственост на кафеджията, само, че там се разпореждаше синът му – на вид 19-годишен младеж. Купих шоколадови яйца и сокове за децата, разбрахме се на английски. И тук сега идва интересното: като седнахме пред кафенето, кафеджията се разположи на съседната маса и се опита да завърже разговор. Нарочно му пуснах пак няколко думи на български – разбра „вода“. Исках да го питам дали изворната вода по-нагоре е добра за пиене, тъй като си напълних една дамаджанка. С мимики и жестове се разбрахме, че водата е добра. Пита ме от Македония ли съм, казах му: „Не, от България“. Той каза: „-София?“ Отговарям: „-Пловдив.“ Разбра ме. Тогава му казах, че идваме от Кавала. И той ме погледна като извънземен, беше му странно, че идвам толкова отдалеч. По едно време ни в клин, ни в ръкав ми каза: „Благоевград?“ Не можах да схвана какво иска – помислих, че не е разбрал откъде идвам. Той обаче каза: „Благоев“. Щракна ми какво ме пита. Казвам му: „Да, знам – той е роден тук, това село се е казвало Загоричени“. И той каза: „Да, Загоричени“. Обясни ми, че къщата на Благоев изгоряла при пожар. След това се прибра в бакалията и ни остави. Но ми направи впечатление, че разбираше какво горе-долу говорим на български, макар да се правеше на луд.После се разходихме из селото. Срещнах две млади жени. Казах им: „Здравейте, живо здраво“И те ме гледаха също супер любопитно. Като се разминахме на връщане – ни сочеха и нещо говореха за нас с други жени. Въобще появихме се изневиделица, пихме кафе и си тръгнахме – оставихме местните в пълен шах.

Църквата в Загоричани
Загоричени има доста приятен мегдан с детски кът. На центъра е изтипосан като тук в нашите села – стар реактивен изтребител, вероятно от Гражданската война. Но е доста подредено и чисто. Природата и въздухът са невероятни. Направи ми впечатление, че имаше 5-6 момчетии, които ритаха топка и играеха на детската площадка.
На центъра на селото имаше чешма със студена планинска вода. Налях си дамаджанка за спомен. Много вкусна вода: мека, без вкус на варовик. После в България я пих с удоволствие...

Пих най-сладката планинска вода...
Вероятно при повече упорство, можеше де излезнат и по-интересни случки и контакти, но реших да не насилвам събитията, а и да не поставям местните в неудобно положение. Самият факт, че семейство с две малки деца дойде изневиделица от България – мисля, че им се стори доста необичаен.
Времето също вървеше към порой и градушка - реших да не замръквам по непознати места.
Преди да тръгнем с автомобила, отзад се приближи местен мъж – наведе се и записа номера на колата. Този епизод впоследствие се оказа, че има продължение...

Град Костур

Изглед от Костур
В последните десетилетия град Костур и околностите се е развил като туристическа дестинация, която, обаче, в сравнение с други части на Гърция има доста по-скромен туристически поток. Тризвездните хотели в 15-хилядното градче не предлагат кой знае какви удобства – стаите са малки, закуската сутрин е доста нискобюджетна. Но самото градче е изключително красиво и си струва да бъде посетено. Старият град е запазил атмосферата на кокетно средновековно средище с руините на старата Юстинианова крепост, реставрираните къщи отпреди 150-200 години, множеството византийски църкви и съвременния облик наоколо. Разходката по брега на Костурското езеро сутрин рано е задължителна. В хотела, в който бяхме отседнали в центъра на града, собствениците бяха затворили задния двор и го бяха превърнали в хранилка за стотици гълъби. Костур никога не е бил преобладаващо български, но много българи са родени в него. Градът е бил част от бъгарската държава с кратки прекъсвания – близо 140 години преди падането под византийска власт, и още 30 години в рамките на Второто българско царство.

Изглед от град Костур
За целия си двудневен престой в Костур не срещнахме българи, нито автомобили с български номера. Но в нашия хотел бяха отседнали рокери от Румъния и няколко семейства от Русия, както и автобус гръцки пенсионери, тръгнали на туристическа обиколка из района.

Посети Александрополис

Разгледай някогашния български град Дедеагач. Съвсем наблизо е родното място на капитан Петко Войвода.

Резервирай изгодно нощувка в Александрополис!»

Към Преспа

На път за Преспа...
От Костур решихме да поемем към сърцето на българщината в Кутмичевица – езерото Мала Преспа . Пътят не е магистрала, но е удобен и добре поддържан за планинските условия. На път за Преспа дойде неочаквано и леко неприятно приключение, което ни върна внезапно в други времена.... След около час шофиране, при стриктно спазване на всички пътни знаци, внезапно бях спрян от полицейски патрул. Случи се на пътя от Костур за Преспа, край чисто българското някога село Габреш. Движех се със 70 км/ч. . Бях изряден.

Внезапна полицейска проверка
Поискаха ми на английски паспортите, включително и на децата. Единият от полицаите каза: "Последвайте ни в участъка за проверка!" Карах около километър след полицейския пикап. Накараха ме да изчакам пред участъка в близкото село Неос Икисмос/Нови Габреш. Единият от полицаите говореше английски и изглеждаше по-човечен. Очевидно му стана неудобно. Той ме разпита защо сме тук, накъде пътуваме, откъде идваме. Каза, че туристи тук не идвали. После поиска да напиша имената на майка ми и баща ми, както и тези на родителите на жена ми. Даде листа на някаква жена вътре. Тя се провикваше и повтаряше имената на листа. След половин час размотаване ни върнаха паспортите и ни пуснаха. Оказа се голям късмет, че нямам пряка кръвна македоно-българска връзка, че вероятно щяха да ми разкатаят фамилията ... После с жена ми си припомнихме за мъжа, който приклекна да види отзад номера на колата в Загоричани. И факта, че бяхме единственият автомобил с български регистрационен номер в град Костур. Уж сме в ЕС, уж сме съюзници в НАТО и вече няма хора, които да се наричат „българи“ по тези краища, а страхът на съседите ни от юг е още жив... С такъв тип проверки туристи не се печелят. Но очевидно това е и целта: да няма голям поток от туристи от България. Казаха ми в прав текст: туризмът е за морето.
Аз бих призовал всички българи да пътуват повече из този регион: много е красив и живописен, а и не малко наши съотечественици вероятно имат и кръвна връзка с този изконен български край. Колкото повече българи пътуват и общуват с местните, токлкова по-добре, защото се усеща, че местните, които не са гърци, имат нужда от такъв тип внимание. Но то трябва да е изключително тактично, защото доскоро връзката с всичко българско за тях е означавала репресии, гонене и притеснения от всякакъв характер.

Село Габреш /на гръцки: Гаврос

Край с. Габреш
В края на 19-ти век Габреш е чисто българско село. В османските регистри от 70-те години е посочено, че в селото има 38 домакинства и 115 жители българи. По онова време е отворено и българско училище в Габреш. Според гръцко преоброяване в началото на 20-ти век в селото живеят 62 екзархийски и 28 патриаршистки семейства. След Илинденското въстание в 1903 година всички жители на Габреш минават под върховенството на Българската екзархия.През 1926 година село Габреш е прекръстено на гръцкото „Гаврос“. Две години по-късно в селото са настанени първите гръцки заселници – това са 7 бежанци от Мала Азия. Между двете световни войни много местни жители емигрират в Австралия, САЩ и Канада.През Втората световна война Габреш е в италианската окупационна зона. По време на Гръцката гражданска война селото изгубва почти цялото си невръстно население: 87 деца от Габреш са изведени от комунистическите части като „деца-бежанци“. Днес населението на селото се състои от 8 жители.

Малкото преспанско езеро

Понтонният мост към остров Св. Ахил
Атмосферата на пейзажите около Малкото преспанско езеро е магична: огромни върхове и вековни гори във висините, а в ниското – синята тепсия на езерото с ятата птици и понтонния 800-метров мост до остров Свети Ахил. Човек се чувства някак по-различно край езерото. Усещат се още сенките на старите български войни и просветители, цялата равнина около езерото е напоена със сакрална българска история.Противно на очакванията, Малка Преспа и остров Свети Ахил не привличат тълпи от туристи. На паркинга пред моста, свързващ брега с острова в делничен ден по обед през лятото бяхме не повече от двейсетина леки автомобила- почти всичките с гръцка регистрация, 1-2 полски и един български. Разходката по понтонния мост е цяло приключение, особено, ако сте направили резервация в единствения хотел на остров Свети Ахил.

Пасторална идилия на остров Св. Ахил
Наколо атмосферата е сякаш поне стотина години назад: селска идилия от рибарски лодки, къпещи се в плиткото биволи и крави и пеликани сред езерните вълни и тръстики.На острова има малко хотелче с кафене и ресторант. Там непременно трябва да опитате местния специалитет: пържен шаран, прясно уловен във водите на езерото. Шаранът е гарниран с резънче лимон и леко люти чушлета. На въпрос към сервитьорката на български как да стигна до гробницата на цар Самуил, последва отгор: "Ке одите направо и ке видите. Там пише". Честно казано по-вкусен пържен шаран никъде не съм опитал.

На няколкостотин метра навътре в острова са руините на църквата Свети Ахил. Там е открита гробницата на цар Самуил. Пред храма има метална табелка на английски език: "Построена от българския цар Самуил.."

Църквата "Св. Ахил"
Действително островът и храмът са представени като византийски забележителности, но фактът, че църквата е построена от българския цар Самуил е неоспорим. На остров Свети Ахил са развалините на средновековния български град Преспа с базиликата „Свети Ахил“. В нея през 1965 година гръцкият археолог Николаос Муцопулос открива саркофагът на цар Самуил.

»Разгледайте галерията "България, която изгубихме" »

Залезът на Първото българско царство

Кутмичевица - последната българска твърдина...