България, която загубихме...

Българското Поморавие

Второто българско царство в средата на 13-ти век: Белград,
Браничево и Ниш неизменно са част от българската държава
Почти през цялото средновековие земите на изток от река Голяма Морава са част от българската държава. Същото важи за областите на северо-запад – Браничево и Белград. Поморавието влиза трайно в границите на българската държава при кан Крум. Българската държавност угасва в този регион в началото на 11-ти век, когато Василий Втори Българоубиец окончателно покорява Първото българско царство.
Поморавието бива присъединено към възобновената българска държава при цар Калоян. В северните части на региона борбата за надмощие между Българското царство и Унгария продължава до втората половина на 14-ти век. На юг от 80-те години на 13-ти век Ниш се оказва ту в български, ту в сръбски ръце.
През 14-ти век крепостта е по-често под сръбска власт. Но според някои изследователи има косвени данни, че Ниш е бил български град при управлението на цар Иван Шишман. Районът около Пирот е категорично под българска власт до края на 14-ти век. Между Темска, Пирот и Ниш са последните владения на българския цар Фружин Шишман в първата половина на 15-ти век.

Изглед от Поморавието
Българският характер на региона между Ниш и Пирот не буди никакво съмнение за чуждите пътешественици и хронисти между 13-ти и 19-ти век. Неслучайно гъстите гори между река Велика Морава и Софийското поле са познати в средновековието под названието „Магна силва булгарика“ /“Голямата българска гора“/. Цялата област между Ниш и източния край на прохода Траянови врата в началото на Тракийската низина е представлявала рядко населена гориста зона, през която преминава древният римски път Виа Милиталис/Виа Диагоналис.Тази гориста зона е била известна като „български лес“. По Виа Диагоналис през 11-12-ти век преминават участниците в първите три кръстоносни похода. Те описват „пущинаците на България“ като област, която „се минава за 8 дни, като се върви 2 дни и 2 нощи, без да се види човек“.

Изглед от долината на река Темска
В северо-западните части на българското землище местните българи са наричани „торлаци“. Те са доминиращ етнически елемент в Поморавието. Някои изследователи смятат, че названието „торлак“ има старобългарски произход и означава „човек, който пази проходите“. Професор Пламен Павлов посочва примери за топоними с названието „торлак“ в различни части на България – Разградско, Старозагорско и в Родопите.
В периода след падането под османска власт има безспорни и ярки свидетелства и документи, които показват, че в Поморавието категорично преобладава българският етнически елемент. Немският пътешественик Якоб Бетцек пише следното: „При Ниш свършва Сърбия и от тук чак до Одрин се простира България...Пристигнахме в Ниш, един град, наречен така по името на реката. Целият град е населен с турци. В местата около него вирее много ориз. Пренощувахме в един керван-сарай в града. Сега влязохме в България, също слабо населена страна, но хубава страна, плодородна на пшеница, ориз, лозя... Жителите също са християни, груби и прости хора, както и в Сърбия... Жените слагат на главите си широки шапки като голяма дъбова паница, отпред над челото окачени с много пари.“ /Якоб Бетцек, 1564 г – из „Немски и австрийски пътеписи за Балканите 15-16 век“/

Изглед от пиротската крепост
Прочутият османски пътешественик от 17-ти век Евелия Челеби е категоричен: „Пирот има 1000 еднокатни и двоекатни къщи , покрити с керемиди и заобиколени с широки дворове, с лозя и градини. По-богати са къщите на Мехмед ага и на Али ага от Ниш. Джамии има доста. Първоначалните училища са седем; има чаршия и един хан, два малки хамама и около двеста дюкяна. Всичката градска рая е българска и жените им ходят гологлави..“ /Евлия Челеби, „Пътепис“, 17 век/
Подобни са наблюденията и на други западни пътешественици. Според Павел Тефнер: „Оставихме Ягодина и стигнахме до прочутата река Морава, която дели Сърбия от България.“ /Павел Тефнер, 1665 г/.
Почти същото казва и англичанинът Джон Бербери в края на 17-ти век: „От Ягодина по един хубав здрав мост минахме реката Морава, която дели Сърбия от България. Следващият град беше Паракин.“/Джон Бербери, английски пътешественик, 1671 г./

С руска подкрепа Сърбия присъединява българската Тимошка
област през 1833 г
През 40-те години на 18-ти век ценно свидетелство за етническия характер на населението на Ниш е оставил австрийският високопоставен чиновник Йохан Кемпел: „Някога освен множество мюсюлмански семейства Ниш е гъмжал от много гръцки /православни/ и еврейски семейства. Наистина през последната война голяма част от тях преминаха в земята на нашия император, а онези, които останаха, бяха отвлечени в робство. От тридесет хиляди жители, които населявали Ниш и околностите му, броят им сега е сведен до малко число българи и евреи.“ /донесение на Йохан Кемпел , секретар на австрийската императорска мисия на Карл VI , 1740 г/

Българската средновековна църква в с. Станичене:
построена от цар Иван-Асен Втори
Дори, когато възобновената сръбска държава с руска подкрепа заграбва българската област по поречието на река Тимок, през 1839 г. сърбинът Димитрий Момирович издава в Москва „Краткая исторія и географія Сербіи”, в която е записано признанието, че в новата сръбска държава има поне 150 хиляди българи:
„Броят на жителите на Сърбия е около един милион и двеста хиляди. От тях сърбите са около един милион, българите до 150 хиляди, власите около 43 хиляди, турците до 4 хиляди, а циганите около 2 хиляди“.
През 40-те години на 19-ти век прословутото Нишко въстание е определяно категорично от чуждите консули като „българско“. Дори сръбската преса говори за „въстание в България“.

Изглед от днешен Пирот
Все пак в интерес на историческата обективност е важно да се отбележи, че след възобновяването на сръбската държава, през първата половина на 19-ти век значителна част от българите около Ниш започват да се сърбеят. Сръбската пропаганда и културно влияние са много силни в Поморавието. Много точно и обективно е описана ситуацията в книгата „Нишавските българи“ на Стоян Райчевски. С издадения на 28 февруари 1870 г. султански ферман се създава Българската екзархия. В нейните граници са включени и двете епархии: Нишка и Нишавска с центрове Ниш и Пирот. Но още в първите месеци на съществуването си в рамките Българската екзархия Нишката и Нишавската епархии показват различна виталност в отстояването на българския си характер. В Пирот българите масово изхвърлят книгите и учебниците на сръбски език, внедрени там с помощта на сръбската държава.Дописник за български цариградски вестник пише: „Тоя градец, разположен в северозападната страна на България, населен с три народности, от които трите четвърти са българи, а едната четвърт е турци и евреи“, успява с помощта на НВП Партений да доведе главен учител, който с помощта на заварените двама учители г-н К. и г-н П. „изхвърля всичките славянски и сръбски книги из училищата и ги заменя с български“ . /“Нишавските българи“, Стоян Райчевски/.
В Ниш обаче от самото начало борбата между българското и сръбското културно влияние е изключително ожесточена. Дописка до вестник „Право“ от 11 април 1870 г разкрива мащабите на сръбската пропаганда в града: „Целият Нишки е заразен от гибелната за народа ни сръбска пропаганда поради близостта на границата със Сърбия.“
Българският учител в Лесковац бил заменен от един „подкупник“, който се съгласил на малка заплата, а по-големият му доход идвал от Сърбия и всякак се силил да докаже на народа, че тукашното население е сръбско, а не българско.

Сръбската армия окупира Ниш, гравюра, 1878 г
В Ниш от сръбската държава били изпратени двама сръбски учители. На тяхната пропаганда се опитал да се противопостави един родолюбив български учител, но не успява поради огромните финансови средства от Белград, които получавали неговите сръбски конкуренти. И в град Враня се установил сръбски учител, който прибавял към заплатата си от владиката и 5000 гроша от Сърбия. Безплатно в Поморавието се разпространявали много сръбски книги. Нерядко родолюбиви българи от Ниш правели опит да спрат наглата сръбска пропаганда, като събирали книгите и ги оставяли в конака. Но на тяхно място от Белград изпращали бързо нови партиди.
Окончателно българското Поморавие е присъединено към Сърбия през 1878 г, когато по силата на Берлинския договор Белград получава наготово цялата област между Ниш и Пирот, въпреки протестите на голяма част от местното население. След анексирането на Поморавието и Тимошко сръбската държава методично унищожава българския етнически елемент.

Изглед от Поморавието
Но дори през 40-те години на 20-ти век в някои места от Тимошко се пази спомена за някогашния български произход. За интересен случай в пътнически влак в Югославия веднага след Втората световна война разказва Михаил Огнянов. Бивши Титови партизани заповядват на група старци от Неготинско и Зайчарско да им отстъпят местата си в купето с аргумента, че те са ги освободили от германците: „Старците не мръднаха.Те със заповеднически тон повториха своето искане. Единият от страците ги попита защо да станат, те са по-възрастни. Отговориха им - защото сме ви освободили. „Не сте ни освободили вие.“ А кой? Старците мълчаха. След като потретиха въпроса, най-възрастният отговори: „Е, па, бугари су нас ослободили.“ „Ти шта, да си бугарин?“ “Jа не сум бугарин, с бугарима сам се био на Каjмакчалану, але моj отац jе био бугарин.” Този отговор е интересен и дава обяснение за процесите, които са протекли в земите край Българска Морава, завладяни от сърбите. Старецът се смяташе за прави сърбин, но признаваше ,че татко му е бил българин. „

Посети Долна Каменица

Средновековната българска църква с образа на Михаил Шишман!

Резервирай изгодно нощувка около Долна Каменица!»
Посети Пирот

Уникално възстановена средновековна крепост.

Резервирай нощувка в Пирот!»

Пътуване из източното Поморавие: между Пирот и Княжевац

Темска

На път за Темска
Пътят край река Темска е тесен и се промушва през скалист пролом, около който са стари широколистни гори. Мястото е много красиво. През Средновековието районът е бил трудно достъпен и цялото движение от север на юг и от изток на запад е минавало през речни теснини насред вековни гори и скалисти хребети. Когато шофирах бавно покрай река Темска, някак ми стана ясно защо този край е бил населен с „торлаци“ - военизирано българско население, специализирано в охрана на планинските проходи. Неслучайно крепостта Темска е била и една от последните твърдини на цар Фружин Шишман – тук османските завоеватели най-трудно са успели да се закрепят.

Темският манастир от 14-ти век
Затова и през 15-ти век оставят охраната на тукашните проходи в ръцете на бивши български боляри и военначалници.Всъщност местонахождението на самата средновековна крепост Темска , описана в османските хроники, засега не е установено. Но вероятно е била на някой от скалистите зъбери и възвишения над река Темска – между днешното село Темска и Темския манастир. Самата обител днес се води „сръбски манастир от 14-ти век“, но всъщност е основан от български монаси и е функционирал в пределите на българското царство.

Стенописи от времето на царя Фружина
Средновековната църква „Свети Георги“ вътре е изрисувана със стенописи от 14-век, а под някои от тях личат писания на български на поклонници и богомоли – оставени според подписите между 15-ти и 17-ти век. В манастира може да си купите качествен пчелен мед, добиван в района, както и прословутата манастирска билкова ракия, а също и дюлева и сливова ракия от Темска.На място с охота приемат и плащане в български левове.
Село Темска излъчва някакво очарование на запуснатост, разпад и старина.

Долна Каменица

На път от Пирот за Княжевац
В селцето може да се натъкнете на много рушащи се традиционни къщи – със стени от плет и кирпич.Пътят, движещ се успоредно на западните склонове на Стара планина, е относително добър в северните части на Пиротски окръг. Има типичните бабуни , характерни и за междуселските пътища в Северо-западна България. Откъм община Княжевац пътят е наскоро ремонтиран и е с напълно нов асафлалт. Пътува се приятно, но и релефът не позволява движение с повече от 60-70 км/ч. Между Темска и село Долна Каменица е Бигарският водопад.

Бигарският водопад
Природната забележителност се вижда от пътя, а край нея има места за бивак и сергии с местни домашни специалитети: ракия, сирене, пушен кашкавал, айвар, лютеница, осолено и опушено домашно свинско месо, билки и различни природни илачи. Водопадът е много красив, водата е чиста и става за пиене.Следващата спирка между Пирот и Княжевац /българският Гургусовец/ е село Долна Каменица.Прави впечатление, че българската топонимия в района е напълно запазена. Селцата носят типично български названия: Сопот, Габровница, Горна и Долна Каменица, Бабин зъб, Кална, Търговище, Костур.

Средновековната българска църква в с. Долна Каменица
В Долна Каменица се намира уникална българска средновековна църква, а край нея са основите на замъка на местен български аристократ. Мъничкото селце излъчва планинско пасторало очарование. Храмът от 14-ти век е постоянно заключен с катинар. Но на близко дърво е поставена табела на сръбски език, на която пише: „Ако искате да разгледате храма – обадете се на този телефон.“
Във вътрешността на църкавата са уникалните средновековни стенописи, на които са изобразени образите на българския цар Михаил Трети Шишман и съпругата му, както и семейството на български болярин – ктитор на храма.

Църквата "Св. Богородица" в с. Долна Каменица
След неуспешен опит да снимам стенописите през тесните прозорчета, реших да се обадя на телефона, указан в табелката. Отговори ми женски глас – разбираше всичко на български и ми каза да изчакам 10 минути. Направи ми впечатлeние, че диалектът в селцата в района е все още много близък до този на българския Северо-запад, няма нищо общо с книжовния сръбски. С хората от този край се разбирах лесно,без да се налага да си кълча езика в опит да говоря на българо-сръбски.
След 10 минути пред църквата се появи младеж, отключи храма и ни каза, че може да разглеждаме и снимаме, колкото искаме. Напълно безплатно. Остави ни, като ни помоли, преди да тръгнем да притворим вратата на храма.

Стенописите и архитектурата на средновековния български храм

Каменните основни на феодалния замък на българския болярин
край църквата "Св. Богородица"
Основите на феодалната резиденция на местния български болярин се намират на метри от църквата. Те са запазени до височина от около метър, стените са с дебелина около 70 см.Според специалисти, това е сигурна индикация, че миниатюрният замък бил с два или три етажа над земята, като вероятно е бил съоръжен и със стражеви кули. Разгърнатата застроена площ на рециданцията на местния български болярин е била с размери между 650 и 1000 кв. метра.Църквата е посветена на "Св. Богородица". Предполага се, че вероятно по добие на феодалното имение при Боянската църква, тукашната болярска резиденция е била свързана с трем с дървения портик над входа на храма, който е изчезнал още преди векове, вероятно при турското нашествие.

Архитектурата на църквата в с. Долна Каменица е уникална
за българските земи - увенчана е с остри кули
Отвътре църквата е изписана в периода между 1323 г и 1330 г. Предполага се, че на част от стенописите е изобразен самият български цар Михаил Шишман или негов близък български болярин от Видинската област на Царството в края на ХIII началото на ХIV в.
В архитектурно отношение храмът в село Долна Каменица е уникален за българските земи: църквата е е кръстокуполна. Широка е 6,70 м и е дълга 7,50 м. Има две кули с височина 9 метра. Те са с квадратно сечение и с характерни пирамидообразни покриви. Островърхият им вид съответства на модела на черквата изобразен на ктиторските портрети. Силуетът на църквата е уникален в българската средновековна църковна архитектура и напомня влияния от Унгария и централна Европа.

Портрет на деспот Михаил Шишман и на съпругата му
И все пак градежът на храма има черти, типични за традициите на българската средновековна архитектура с характерния за Търново, Несебър и Бояна "живописен архитектурен стил".
Според някои специалисти на част от стенописите в църквата са изписани портретите не на българския цар Михаил Шишман, а на неговия син - деспот Михаил и съпругата му. Дрехите са с двуглави орли, а короната на мъжката глава е с трапецовидна форма , обсипана със скъпоценни камъни, две пропендули от перли се спускат пред ушите му. На горния етаж на западната стена е разположена основната ктиторска композиция — главният ктитор и съпругата му, държащи модела на храма между тях, двете им деца — момче и момиче.

Главен ктиторски портрет: български болярин със семейството си
На първия етаж, от южната страна е изобразена Богородица с младенеца в скута си, която е протегнала ръка да поеме модела на храма, който ѝ поднасят двама "братя", богато облечени български велможи, и момче. На западното рамо на кръста са изобразени пак двама ктитори, но монаси — великосхимник и свещеник. Общо стенописите на църквата в Долна Каменица включват 11 портрети на средновековни български исторически фигури, разделени в четири композиции. Три от композициите са ктиторските портрети, с персонажи които не са именувани в портретите и тези български велможи остават неизвестни, като идентификацията им засега е практически невъзможна. Първата е главния ктиторски портрет на български феодал със съпругата, сина и дъщеря си, втората композиция е ктиторският портрет на двамата "братя" боляри, и последната е третият такъв портрет с монах и свещеник.

Втора ктиторска композиция: двама братя-боляри
Надписът до една от фреските - фигура на мъж - е увреден и се чете като "деспот Михаил, в Христа Бога ... верен" или може да се прочете и като "Михаил деспот, в Христа Бога верен, син на цар Михаил". Според специалисти, ако последното четене е правилно, става въпрос за син на едноименния цар Михаил Шишман. Смята се, че деспот Михаил е син на Цар Михаил Трети Шишман, поставен след възшествието му за цар в 1323 от баща му да управлява Видинската област и удостоен с титлата деспот, властвал във Видинско до 1331 г., когато е установено, че властта попада в ръцете на болярина Белаур.
Според Петър Ников обаче, че изобразеният в Долна Каменица деспот Михаил изобразен е самия бъдещ българския цар Михаил Шишман (в 1323-1330 г.), който, преди възкачването на трона, е доказано, че е деспот на Видин.

Гургусовец/Княжевац

Днешният Княжевац
Посещаваме някогашния български Гургусовец в събота по обед. Централните улици са пълни с автомобили и хора. Градчето е с доста скромен изглед – няма нищо общо с рекламите в някои български туристически агенции, че „Княжевац бил сръбската Венеция“ – да се чудиш да се смееш ли или да плачеш на идиотското сравнение?!
Княжевац е малко провинциално градче, с доста овехтял център, който пази спомена от юго-времената с дървените-етно мостове и каменни диги по двата бряга на река „Свърлижки Тимок“. Самата рекичка е с бистра планинска вода – виждат се пъстърви и малки риби във водите й.В центъра на града се издига православен храм с часовникова кула – според каменната табела под часовника: храмът е построен през 1833 г по случай присъединяването на Гургусовец към сръбското княжество.

Изглед от Гургусовец - днес Княжеваца
От посръбченото минало са пропуснали да изтрият българското название на градчето Гургусовец, което веднага след 1833 г е преименувано на Княжевац - в чест на сръбския княз Милош Обренович, който успява да излъже българите от долината на Тимок да участват в сръбските въстания, а после да ги присъедини към новата сръбска държава. Несъгласните с посърбването български войводи са хитро премахнатни и отстранени.
В Княжевац може да похапнете вкусно и евтино типичната плескавица с шопска или мешана салата. Местното наливно пиво е много приятно – напомня за българските пива, без консерванти от миналото. Асортименът в менюто е ограничен, но пък келнерът не ме караше да говоря на сръбски и разбираше всичко на български.Към българските туристи отношението е положително и приятелско. За разлика от келнерите в българските ресторанти и механи, в Княжевац ти връщат рестото до стотинка и чак тогава вземат башкиш, ако изрично си им показал, че заслужават. Оставих 5 лв български пари и човекът, който ни обслужваше в ресторанта , беше много благодарен и доволен.

Пирот

Центърът на Пирот днес
Това е най-българският град от Поморавието почти до края на 19-ти век. Несправедливо даден на Сърбия по силата на Берлинския договор, Пирот е превзет от българските войски през Сръбско-българската война в 1885 г. По време на сражението за овладяване на града пиротчани нападат в гръб сръбските части – като стрелят по тях от прозорците на къщите. По тази причина след войната сръбските репресии срещу жителите на Пирот са жестоки: следват екзекуции, изселвания, принуждаване на десетки фамилии да потърсят спасение в България. Днес Пирот е доста невзрачно сръбско градче, чийто поовехтял център носи белезите на югославското социалистическо минало. Все пак факт е, че заради завършването на сръбската магистрала до българската граница и строежа на огромен завод за автомобилни гуми Пирот се е оживил икономически в последните години. Като цяло за населението има поминък.

Средновековната пиротска крепост: до края на 14-ти век
градът е неизменно част от българското царство
Пирот си струва да бъде посетен заради средновековната цитадела. Тя е напълно възстановена по трансграничен проект Сърбия-България с европейски пари и наистина е впечатляващо съоръжение. Пиротското средновековно кале и паркът около него са изключително атрактивна туристическа забележителност. За българите този исторически паметник има допълнително емоционално значение, тъй като това е била чисто българска крепост до края на 14-ти век , неизменно владение на Иван-Александрова и на Шишманова България. Местна легенда твърди, че пиротското кале било „крепостта на Момчил войвода“. Както е безспорно доказано, родопският властелин е българин, който през известен период от живота си предлага услугите си като военен наемник на сръбския цар Стефан Душан. В края на живота си Момчил се жени за знатна българка от Търново и, според проф. Пламен Павлов, вероятно е имал някакви съюзнически договорки с българския цар Иван-Александър.

Средновековната пиротска крепост отвъртре
Впечатляващо е, че достъпът до възстановената до най-малкия детайл средновековна крепост е напълно безплатен. Разходката из нейните кули и бойници е изключително преживяване, защото дава реалистична представа какво е било усещането да си бранител на цитаделата през 14-ти и 15-ти век. За съжаление, подобен добре изпълнен проект в България като възстановка на средновековна крепост - не съм виждал. Може би само отчасти Царевец наподобява направеното в Пирот, чиято крепост, разбира се, е с много по-скромни мащаби. Странно, но факт - единственият охранител на туристическата забележителност не допускаше дами с токчета, въпреки че по-голяма част от съоръженията на цитаделата не са опасни за разходка. Все пак, ако сте с деца, трябва да сте много внимателни, особено в кулите и по терасите на бойниците. Като архитектура средновековното кале в Пирот много наподобява крепостта Баба Вида във Видин.

Станичене

На път за Станичене
Станичене е планинско селце на десетина километра от Пирот в посока Ниш. За да стигнете до него , трябва да се движете по стария път за Ниш. Навигацията може да ви обърка, тъй като ползва стари данни и първоначално ни закара до път без изход край новото депо за отпадъци край Пирот. Старият път за Ниш е новоасфалтиран и специално към Станичене е направен надлез над новата магистрала, която върви успоредно.
За да не объркате пътя, поемете от Пирот откъм средновековното кале по стария път за Ниш, дръжте тази посока около 8-9 километра и гледайте внимателно вдясно за жълта табела, оказваща отбивката за Станичене.

Средновековната българска църква в Станичене
Усилията си заслужават, защото в изключително живописна местност в началото на селото е разположена средновековна българска църква , строена от цар Иван-Асен Втори и зографисана по времето на цар Иван-Александър. Достъпът до вътрешността й е труден, тъй като е затворена, но отвън може да разгледате на спокойствие. Днес църквата носи названието „Света Петка“, а през Средновековието се е наричала „Свети Никола“. Това е една от най-старите църкви в Понишавието. Строена е през 13-ти век, а най-старият пласт от стенописите датира от 30-те години на 14-ти век.

Църквата е построена от Иван-Асен Втори, а най-старите
запазени стенописи са от цар Иван-Александър
Според изследователи ктиторският надпис вътре в храма е запазен и гласи:
„Благословлением Отца и совершением Сина и поспешением Святаго Духа, съгради се и изобрази се този свят храм на Свети Никола със средствата на Арсений и Евтимия и Костандин (...) в дните на благоверния Цар Йоан Асен, и на господина Белаур в годината 6840“ (1331 – 1332)...“

След извършени разкопки през 70-те години на 20-ти век се оказва, че църквата е построена към семеен мавзолей на българска болярска фамилия: в няколко от разкритите гробове са положени нейни представители. В част от стенописите те са посочени като ктитори на църквата. При разкопките са открити златовезани царски церемониални одежди, сребърни накити, български сребърни и бронзови монети от 14-ти век. В църквата е открит златовезан подпис на цар Иван-Александър.Първи от българските учени обръща внимание на уникалния храм в Станичене проф. Николай Овчаров през 90-те години на 20-и век.

Цариброд/Димитровград

Българският Цариброд преди сръбската окупация през 1919 г.
Цариброд е отнет от България по силата на Ньойския договор /1919 г/. Сто години след началото на сръбската окупация в градчето все още българите са категорично мнозинство – около 60% по официални данни от 2011 година. Автентичното българско име на днешния Димитровград – Цариброд – идва от местно предание, че някога оттам е минавал с войските си цар Симеон Велики. Разновидност на преданието говори, че през близкия брод войската на българския цар Иван Шишман пресякла река Нишава. Каквато и да е истината, факт е, че това населено място е с категорично български характер още от средновековието.

Центърът на Цариброд днес
След 1878 г Цариброд бързо се разраства и от село се превръща в гранично българско градче. В Цариброд се преселват най-богатите и влиятелни български фамилии от Пирот, прогонени от новата сръбска власт. Малцина знаят, че семейсвото на един от най-успешните кметове в историята на Пловдив – градоначалникът от 30-те години на 20-ти век – Божидар Здравков, също са български преселници от Пирот, бягащи от сръбските репресии.
Цариброд е преименуван в Димитровград от Йосиф Броз Тито – в знак на уважение към приятеля му Георги Димитров, с който кроели планове за югославска федерация от Адриатика до Черно море. България искала да получи обратно отнетите й Западни покрайнини в замяна на отстъпване на Пиринския край на новата социалистическа юго-република Македония. Както се казва, българските комунисти са били готови да заменят кон за кокошка. Но Тито и на това предложение на Димитров не се съгласил.Казал: “Къде сте чули победител да отстъпва доброволно заграбеното?!.“ Слава Богу, плановете за юго-федерация с участието на България пропадат, но за онези времена все още напомня днешното югославско название на българския Цариброд - Димитровград.

Централната търговска улица на Цариброд/Димитровград
Пристигнахме в Цариброд събота привечер. Първото нещо, което се набива на очи: макар по-беден и по-малък от Пирот, този крайграничен град е по-чист и някак по-приветлив. В центъра на Цариброд заварихме десетки автомобили с българска регистрация. Някои , от които явно са на местни хора. Но пък в магазинчетата наоколо се натъкнахме на много български туристи, които с охота купуваха местни млечни и месни продукти. Тукашният кашкавал и сирене са много вкусни и с автентичен произход – без консерванти. Струва си да подкрепяме нашите сънародници в Цариброд с по- чести екскурзии, нощувки в местни къщи и хотели и покупки на местни хранителни продукти – това е една от възможностите за препитание на българите там. В Цариброд иначе няма много възможности за бизнес и работа.
Бях приятно изненадан, че повечето местни хора говорят кристален книжовен български език и не се притесняват да показват българския си произход.

Втори маршрут из Поморавието:

Пътуване до Ниш

Изглед от Ниш днес: центърът на града и река Нишава
Ниш е бил считан за граничен български град от всички чужди пътешественици, които минават през Поморавието на път за Цариград в периода 15-19-ти век. За самите османци Ниш е бил част от българското землище. Дори сърбите, които сега имат избирателна историческа памет, до 1868 г са писали в учебниците и вестниците си за Ниш като за "град в Бугария". Неслучайно Ниш е включен в границите на Българската екзархия през 70-те години на 19-ти век. От града има участници в български чети и опълченци. Ниш е част от Западната българска автономна област по решенията на Цариградската конференция от 1876 г.

Централният площад на Ниш
Това обаче е само едната страна на монетата. Истината е, че Ниш лесно бива посърбен и само след 38 години сръбска власт в него не са останали никакви следи от българското минало. За това свидетелстват наблюденията на българските учени, които участват в Научната експедиция в Поморавието по проект на Главния щаб на Българската армия през 1916 г. Анастас Иширков е категоричен, че когато посещава Ниш, там населението масово вече говори на книжовен сръбски език и няма никаква памет за българското училище и читалище, които са съществували в града до средата на 70-те години на 19-ти век. Различна е картината в някои от околните села, където старите хора все още ползвали български диалект с по-малко сърбизми. Най-запазен бил българският език в планинските села по-близо до границата. Обяснението е, че до 1915 година сръбската образователна система има доста скромни постижения – начални училища в малките села липсват или са на много ниско ниво. И за тези близо 40 години все още не е заличен автентичният говор на местното българско население, който по нищо не се различавал от диалекта в Северо-западна България.

На път към ждрелото на река Ерма
Днес Ниш е третият по големина сръбски град. След построяването на новата магистрала до българската граница до него се стига лесно и бързо – за по-малко от два часа спокойно шофиране от граничния пункт до центъра на града.Преди обаче да отидете в Ниш, отделете си няколко часа, за да посетите ждрелото на река Ерма. Този някогашен български край и днес пленява с природните си красоти и старите български манастири. За целта - след граничния пункт Калотина не се качвайте веднага на магистралата, а поемете по стария път за Цариброд/Димитровград и Пирот.

Суковският манастир

Суковски манастир
На няколко километра след Димитровград има отбивка вляво за село Суково. Край него е Суковският манастир. Разположен е на десния бряг на река Ерма. Днес от там може да си купите вуксни и евтини натурални млечни продукти – манастирско сирене, кашкавал, топено сирене. И лековита манастирска ракия, изготвена по тайна старинна рецепта – с 26 билки. Самата обител разполага с „Продавница“ , която е разположена в 120-годишна кирпичена постройка.
Суково и околният манастир остават на сръбска територия след 1878 г. Следите обаче от чисто българския характер на храма „Успение Богородично“ личат по някои надписи. Например, на входа на църквата е изписано „Образописецъ Василъ Попхристовъ, отъ Самоковъ, лето 1869-то“. Иконите в храма са рисувани във възрожденски бароков стил, украсени с дърворезби.

Надписът над вратата на храма разкрива българския му произход:
„Образописецъ Василъ Попхристовъ, отъ Самоковъ, лето 1869-то“
Църквата Успение Богородично“ е построена през 50-те години на 19-ти век. Местно предание разказва, че това се е случило с помощта на Сали бей от Пирот, който прави това в благодарност за оздравяването на сина си Емин.
Със сигурност църквата е вдигната върху основите на стар средновековен храм. Точната година на построяване на Суковската обител не е известна, но е факт, че манастирът е споменат в документ от 1019 г. като част от Българската охридска архиепископия. В манастира се съхраняват известните с целебната си сила чудотворните мощи на пастира Вельо.

Ждрелото на река Ерма
Според преданието, той сънувал Божията Майка, която му посочила, че на това място трябва да бъде вдигнат храм с обител.
Недалеч от Суково в посока Погановския манастир е минавала старата българо-сръбска граница до 1920 година. На 5-6 километра от Суково започват отнетите от България Западни покрайнини.
Местността е изключително живописна и неслучайно е обявена за защитен природен резерват. Шосето се движи в ждрелото на река Ерма, между високи и назъбени скални ридове. В района има огромно разнообразие от растителни и животински видове.

Село Власи: орлово гнездо на българщината през 30-те години
на 20-ти век
На една от малкото отбивки край тесния път може да видите в далечината изключително красив пейзаж: огромни каменни исполини на фона на бистрите речни води и зелени пасища, в чието подножие се е свило китно планинско селце. Това е село Власи. По данни от последното преоброяване в него все още живеят 26 души, които се декларират като българи. Те са половината население на селцето. Малцина от българските туристи, които пътуват към Погановския манастир, си дават сметка, че близкото селце Власи до неотдавна е било непристъпна твърдина на българщината. То е дало двама български революционери, членове на ВЪРТОП - организацията за освобождение на Западните покрайнини, които в началото на 30-те години на 20-ти век са били страшилище за кралската югославска власт по тези краища. Става въпрос за неизвестните днес за повечето българи Васил Николов и Владимир Станчев. Първият загива в битка със сръбските окупатори през 1932 г. А вторият е екзекутиран след 9 септември 1944 г от новата комунистическа власт в София като „български фашист и националист“.

Погановският манастир

Погановски манастир
Пътят към Погановския манастир минава през страховити скални тунели и навеси в ждрелото на река Ерма. Пейзажът много наподобява дефилето около Ягодинската пещера в Родопите. Погановската обител е разположена в много красива местност – на широка поляна край реката, на чийто фон са непристъпните каменни грамади на близката планина.
Предполага се, че манастирът е построен през 14-ти век, но косвени данни показват, че вероятно е много по-стар. Сърбите претендират, че е вдигнат от сръбския местен феодал Константин Драгаш, тъй като в западната стена на манастирската църква, са изсечени имената „господин Константин“ и „госпожа Елена“.

Стенописи на ктиторите на Погановския манастир
В Погановския манастир до края на 19-ти век се е пазил "Поменик на българските царе". В него от едната страна се изборяват българските царе, а в другата са записани имената на Константин и Елена и имената на йеромонасите от манастира. Този факт е спестен в официалните сръбски туристически и исторически брошури за обителта. Все пак е странно името на предполагаемия сръбски местен феодал-ктитор да бъде вписано до имената на българските царе. Би било по-логично да бъдат поменати сръбските владетели, начело със Стефан Душан, при чието царуване този край попада в границите на

Край Погановския манастир
Средновековната сръбска империя, която просъщестувала около 2 десетилетия.
Край Погановския манастир има много приятен ресторант. В него сервитьорът ни посрещна на чист български език. Беше много любезен и приятелски насторен. В интерес на истината, поне половината от заведението беше пълно с български туристи. Менюто не е особено богато: обичайните салати и скара, но ястията са много добре приготвени. Тоалетната е чиста и добре поддържана. Има и детски кът навън с катерушки. Цените са с около 15-20% по-високи от евтините „кафани“ /кръчми/ в Пирот, но ресторантът и атмосферата си струват. Приемат и български левове.

„Погановски поменик на българските царе“

Погановски манастир
Поменикът се е съхранявал в Погановския манастир „Свети Йоан Богослов. През 1881 г сръбският агент Мита Ракич успява да открадне от килията на игумена Василий едно евангелие от 14-ти век и няколко други книги на старобългарски език и ги оставя на съхранение в Народната библиотека в Белград. По онова време село Поганово и Погановският манастир са на територията на Княжество България.
Дни преди обявяването на Сръбско-българската война, игуменът, който вече има негативния опит със сръбската кражба от 1881 г, решава да спаси ценния „Погановски поменик на българските царе“ и го пренася в София.Поменикът е написан върху дъсчица с размери: 45 на 20 сантиметра.

Църквата „Свети Йоан Богослов“ на Погановския манастир
Дъската е разделена с черта на две колони. В лявата колона са записани имената на българските царе. В дясната вписани имената на Константин и Елена и имената на йеромонасите от манастира.
Учените датират „Погановския поменик на българските царе“ от 16-17-ти век. Константин Иречек изказва предположението, че Поменникът е препис на по-стар ръкопис с имената на българските царе, който се е намирал в манастира и бил занесен от Симо Соколов в Белград, където го дал на Добри Войников, а той от своя страна го предал на екзархията в Цариград.

Обратно към пътя за Ниш

На новата магистрала за Ниш
Погановският манастир се намира само на 27 километра от стария път Цариброд-Пирот. Асфалтовата настилка не е идеална, но е в прилично състояние. Съвсем спокойно може да обядвате край Погановския манастир и след максимум 2 часа да сте в Ниш. От Пирот-изток реших да пробвам новата магистрала. Пътуването по нея е много леко и бързо – спестява се поне час пътуване по старото шосе за Ниш, което минава през планински терен. При ясно време панорамата около магистралата са високи върхове и долината на река Нишава. По тези места през октомври 1915 година минава българската армия.

Българска пощенска картичка по случай установяването на
българска власт в Ниш през 1915 г
Теренът е бил изключително тежък и труден за преодоляване. По тези места Първа българска армия води ожесточени боеве със сръбските войски, които прикриват тогавашната военновременна столица на Сърбия - Ниш. На 22 октомври 1915 година отбраната на града е пробита с атака на нож. На следващия ден българската армия влиза триумфално и победоносно в изоставената от сърбите Нишка крепост, където залавя огромно количество военни трофеи - складове с храни, муниции и ново въоръжение.
Днес Ниш е с население около 280 хил души. През 1910 г, макар и най-голям град в Поморавието, наброява едва 20 хиляди души. За 38 години сръбско управление етническият състав на града се променя драстично. До 1878 г в Ниш живеят много турци и мюсюлмани. Те са изселени и на тяхно място идват сръбски преселници от Шумадия.

Нишката крепост
Когато българската армия влиза в Ниш през 1915 г, не е посрещната като освободителка. През 1916 година българската Научна експедиция в Поморавието заварва в новоприсъединения към Царство България регион следната картина: „ В оцелелите надписи на стари черкви и училища в Ниш и Лесковец не се споменават ни българи, ни сърби, а православни християни. Уверяваха ме, че на Лесковското училище, което е строено в 1854 г., имало плоча с надпис „Българско училище”. Училището стои и сега в двора на черквата, чието обновление се извършило в 1859 г., но плочата я няма. На 28 май 1871 г. бил ръкоположен архимандрит Виктор за нишки владика, под чиято епархия бил и Лесковец. Дядо Виктор, роден от Калофер, бил изпърво калугер от Хилендарския манастир. Живял в Нишкия метох на манастира. Като владика той имал голямо влияние върху мохамедани и християни, но у него българското народно съзнание било слабо, а алчността за пари твърде голяма. Той не схванал своята задача като български владика, поддал се на сръбската пропаганда и когато Ниш преминал към Сърбия, той станал сръбски пенсионер, а известно време беше дори наново поставен за нишки владика в Ниш (1883 г.?)...“ /от доклада на Анастас Иширков , януари 1917 г/

Ниш

Изглед от центъра на Ниш
Ако някой все още таи някакви исторически сантименти към някогашния български град Ниш, трябва да е наясно, че днешното население на града са изключителни сръбски шовинисти. По-добре е на място да не отваряте разговор на историческа тема. Повечето паметници и исторически забележителности в центъра на града са свързани с борбата с българския окупатор или с „освобождението на местните сърби от османска власт“. Няма да намерите никъде и дума за някакво, макар и мимолетно, българско минало.
Градът Ниш си има специфично очарование: макар и сравнително голям за региона, в него цари провинциално спокойствие и лежерност.

Бездомните кучета са обичайна гледка в центъра на Ниш
Цените на нощувките са доста сносни. Особено, ако си резервирате апартамент в някоя от интернет-платформите. Общо-взето местните са добронамерени към българските туристи.
В третия по значимост сръбски град обаче си затвърдих мнението колко много се е променила България покрай ЕС. В дребните детайли Сърбия ми наподобява България преди 15 години. В центъра на Ниш, през двата дни от престоя си там, се разминавахме с глутница бездомни кучета; детските катерушки навсякъде бяха някак „соц“ - стари и разкривени; виждаха се отпадъци по тротарите; кварталните бакалии, дори в центъра на града, са доста семпли и зле поддържани;

Нишката крепост

Музеят на джаза в Нишката крепост
Старата Нишка крепост е една от основните исторически забележителности на града. Намира се в центъра на Ниш и е доста обширна като площ. Днес в рамките на нейните стени и укрепления е разположен един от големите градски паркове.
Нишката крепост е доста добре запазена. Укрепленията й наподобяват донакъде Белоградчишката крепост: строени са през 18-ти век, за да издържат на огнестрелно оръжие и бомбардировка с артилерия. Все още добре са запазени сградите на крепостния арсенал, двата барутни погреба, крепостната джамия и част от подземията. Основната крепостна порта, която гледа към моста на река Нишава и към днешния център на Ниш, е едно от любимите места за разходки и селфита. От вътрешната страна, край портата е разположен Музеят на джаза, а до него има кафене и магазин за сувенири. Музеят на джаза не фукционираше. Местни ми обясниха, че работел лятото по време на международния джаз-фестивал.

Нишката крепост
През декември 1877 г около Нишката крепост са съсредоточени едва 5 хиляди османски войници. По тази причина твърдината пада сравнително бързо в сръбски ръце. Сърбия напада Османската империя в края на 1877 г, когато вече изходът от Руско-турската война е предрешен.
В крепостта има табела, която обяснява, че през 1915 година българските окупатори използвали Нишката крепост като затвор, в който изпращали сръбските патриоти. При втората поява на българските войски в района – в началото на 40-те години на 20-ти век – българската администрация се ограничава само до района на град Пирот, който е присъединен към Царство България. Явно 26 години след 1915 г никой в България вече не гледа на Ниш като на потенциален български град, в който може да бъде върнато българското самосъзнание. Иначе, през 1916 година все още се е смятало, че ако Поморавието с Ниш бъдат трайно присъединени към Царство България, е възможен обрат и ребългаризация в рамките на 2-3 поколения, тъй като по-голямата част от населението живеело по селата и било неграмотно, тоест незначително засегнато от сърбизацията на езика.

Кулата с черепите

Челе кула
„Челе кула“ е страховит паметник. Представлява висока от 6-7 метра кула, в чийто стени има ниши с поставени в тях човешки черепи. Днес останките от зидовете на кулата са покрити с параклис.
Челе кула /Кулата с черепите/ е едно от местата, което днешните сърби считат за сакрално в своята история. В неделен ден заварих край историческия обект два автобуса с поне стотина пенсионери от централна Сърбия, които въодушевено се снимаха край останките от зидовете с черепи на въстаници. Местният гид, като видя, че не съм сърбин, каза: „Нали, знаете, това е сръбско въстание.“ Не исках да споря, би било безсмислено. Истината обаче е, че поне половината от въстаниците в така нареченото „Първо сръбско въстание“ са местни българи от Поморавието и Тимошко.

Параклис покрива днес останките от страховитите
зидове на Челе кула
През 1809 година въстаниците се укрепват на хълм край българския град Ниш, където са обкръжени и разгромени от 30-хилядна османска войска. За назидание, османският военначалник Хуршит паша заповядва главите на убитите въстаници да бъдат отсечени и черепите им вградени в специално построена за целта кула. В зидовете й са били оставени черепите на 952 въстаници. Въстанието около Ниш е отразено в сръбските вестници със заглавието: “Устанак у Бугарской“ (“Въстанието в България“). През 1894 г. около кулата е издигнат параклис. Днес никъде в туристическите и историческите брошури не е отбелязано, че във въпросното въстание са участвали и българи.

Челе кула: зидовете с черепите
Изключително лошо впечатление правят рекламните брошури и пътеписите на някои български туристически агенции и блогъри, които по отношение забележителностите в Ниш и Поморавието повтарят безкритично като папагали сръбските измислици за историята, без да си направят труда да потърсят и българския ракурс в събитията, който несъмнено го има. Поне до 1878 г.
През 1841 г избухва още едно „Нишко въстание“. То категорично е определено от чуждите наблюдатели като „българско“. През 1841 г руският руският историк Нил Попов пише следното: „От сръбската граница, 17 април. И днес още я няма цариградската поща. Въстанието в България взема все по-големи размери. Казват, че стигнало вече близо до Ниш и дошло до кръв, и българите надвили турците и арнаутите. Естествено е, че българите по тоя начин са се окуражили още повече.“

Портата на Нишката крепост през нощта
Французинът Жером Адолф Бланки разказва впечатленията си след жестокото потушаване на Нишкото въстание от 1841 г: "...Колкото по-навътре прониквахме в скритите в горските дебри села, толкова по-ясно се виждаше дълбокото отчаяние, което бе обхванало жителите им. Обитавани от чисто християнско население, тези села бяха станали обект на яростта на арнаутите, които дебнеха българите на хайки, подобно на ловци, преследващи плячката си. Срещнахме много изгорени къщи, изтръгнати овощни дръвчета, скитащи се деца, уплашени жени – навсякъде ужас и опустошение. „
Въпросното българско въстание днес в Сърбия също се изучава единствено като „сръбско“

Отново в Цариброд

Фестивал на Царибродската сушеница
Решихме на връщане отново да се отбием в Цариброд, за да видим „Фестивала на царибродската шушаница“. По пътя хапнахме в малък ресторант в Пирот. По обед в него всички маси бяха заети от български туристи. Заведението е непретенциозно – доста евтино, но пък има и какво да се желае по отношение на грамажа и свежестта на шопската салата. Иначе, с порция средна плескавица за 8 лв човек може буквално да преяде.В Цариброд отново беше пълно автомобили с български регистрационни номера. Централната улица беше затворена заради наредените сергии с домашни специалитети. Общо-взето атмосферата наподобява много панаир в малко българско градче от Северо-запада. Освен местните българи, по сергиите имаше и доста сръбско-говорящи от пиротските села, които се радваха на доста добър оборот. И очевидно харесват българските туристи.

Местен колорит: автомобил с проснат на предния капак
глиган броди из улиците на Цариброд
На сергиите не видяхме „Царибродска сушеница“ – оказа се, че тя отделно се показва и продава на сергии, наредени в някаква спортна зала. Накупихме си доста специалитети от автентичната местна домашна кулинария. Всичко е много евтино според българските стандарти и си заслужава да бъде опитано.
Не липсваше и комичен момент: на влизане в Цариброд забелязах край железопътния прелез червен автомобил с нещо огромно и черно на предния капак. Първо помислих, че е крава. Оказа се глиган – вързан за капака на автомобила. Няколко минути по-късно колата с местната ловджийска дружинка спря на централната улица и събра погледите с огромния глиган, проснат на предния капак.

»Разгледайте галерията "България, която изгубихме" »

Българите от Поморавието