България, която загубихме...

Изконната българска земя Северна Добруджа

Територия на Дунавска България през 7-9 век:
в нея Северна Добруджа заема централно място
Северна Добруджа е неразривно свързана с българската държавност – от появата й край река Дунав през 7-ми век, до залеза й при падането под османска власт през 14-ти век. През по-голяма част от средните векове областта е била сравнително рядко населена. Причината – специфичните климатични условия във вътрешността на Северна Добруджа и фактът, че се намира на пътя на номадските нахлувания от евро-азийските степи към Балканите и Константинопол. До появата на модерните техники за напояване с дълбоки кладенци земеделието във вътрешността на Добруджа е било непосилна задача.По тази причина основните пояси от населени места са били разположени около сладките водоеми – езерата и бреговете на река Дунав и крайбрежната черноморска зона.
По територия Северна Добруджа е приблизително равна на сбора от днешните български области Пловдивска, Старозагорска и Пазарджишка. Релефът на областта е изключително разнообразен: в южната й част преобладават равните като тепсия полета, около линията на град Кюстенджа – полегатите хълмове, в най-северната й част – около Бабадаг, Тулча и Никулицел – езера, блатисти местности, каменисти възвишения с дълбоки оврази, гористи хълмове с размерите на малки планини.

Първото българско царство

Изглед от Северна Добруджа
По време на Първата българска империя населението на Северна Добруджа е сравнително многобройно според тогавашните стандарти . В тази област са били едни от основните поселища и твърдини на прабългарите до усвояването на бъдещия столичен хинтерланд на юг - около Плиска и Преслав. Областта е разполагала с внушителни системи от прабългарски укрепления и укрепени точки, а по-късно – особено около делтата на Дунав – с гъста мрежа от крепости, селища и градчета. По времето на княз Борис, царете Симеон, Петър и Самуил в Северна Добруджа разцъфтяват известни и много почитани за времето си български християнски манастири.

Руини на средновековна българска крепост в Северна Добруджа
В Северна Добруджа е бил разположен прословутият български град Малък Преслав – важна крепост и търговско средище през 10-ти век. Днес неговото разположение е идентифицирано около някогашното българско село Преслав – на двайсетина километра източно от град Тулча. На терен са правени археологически проучвания от румънски учени , но, за съжаление, разкритите основи на сгради и крепостни съоръжения не са приведени в подходящ за туристически посещения вид.
Северна Добруджа е силно обезлюдена и разорена при походите на варягите, предвождани от киевския владетел Светослав в края на 60-те години на 10-ти век. По-късно българският елемент се закрепва . Областта отново става част от българската държава при Самуил, но бива подложена на огън и сеч при повторното покоряване на Северна Добруджа от Византия в началото на 11-ти век.

Второто българско царство

Втората българска империя през първата половина на 13-ти век
През времето на Втората българска империя Северна Добруджа е неразривна част от българската държавност още от въстанието на Асеневци. България губи контрола над част от областта /предимно в района около делтата на река Дунав/ при монголо-татарските нашествия, но го възвръща трайно при Светослав Тертер. До онзи момент областта е известна като „Черната България“. По този начин я наричат византийският император-историк Константин Порфирогенет (912 -959) и руският хроникьор Нестор (1056 - 1116). В края на 14-ти век немският аристократ Шилтбергер, който пропътувал дунавските земи след падането на България под турското владичество, нарича Добруджа „Третата България”: „Аз посетих, казва той, три Българии. Първата България лежи срещу Железните врата; главният ѝ град се нарича Видин. Втората България лежи на срещната страна на Влахия; нейната столица е Търново (Ternau). Третата България лежи при Дунавските устия; нейната столица е Калиакра.“

Добротица

Изглед от крайбрежието на Северна Добруджа
Всъщност съвременното название на Добруджа идва от името на един от българските й властелини – деспот Добротица, брат на болярина Балик, който бил братовчед на цар Иван-Александър. Едва след падането на българските земи под османска власт бившият влашки васал на българския цар Иван-Шишман – Мирча - завладява Северна Добруджа и я задържа в рамките на влашката държава около 2 десетилетия. Това кратко влашко присъствие по-късно служи като оправдание на румънската националистическа историография за присъединяване на изконно българската област Северна Добруджа към Кралство Румъния в края на 19-ти век.
Деспот Добротица владее Северна Добруджа близо 30 години. Първоначално той е васал на българския цар Иван-Александър. След 60-те години на 14-ти век става по-самостоятелен, макар до последно да признава върховенството на българската корона в Търново. През 1369 г Добротица, заедно с отвъддунавския войвода Владислав Влайко (наричан в летописите „Влайко от България“ ) участва в организирана от България коалиция срещу маджарите в помощ на цар Иван Срацимир. Синът на Иван-Александър попада в плен и за около 4 години владенията му около Бдин и в Олтения – са анексирани от Унгария.

Заради загубата на крепостта Енисала Добротица започва война
с Генуа
Добротица остава в историята като владетелят създал българския боен флот. През 70-те години на 14-ти век деспотът води война с мощната Лигурийска република. Според историка Георги Атанасов, по това време могъщият генуезкия флот успява да изтласка българите от делтата на р. Дунав – от крепостите Искача, Тулча и Енисала. Това дава повод за началото на една ожесточена 15-годишна морска война , в която малкото Добруджанско деспотство успява да нанесе няколко поражения на Генуа в морските битки. Според генуезки нотариален акт от 18 септември 1373 г. Добротица и българите са посочени като заклети врагове на Генуезката република, които вече застрашават самата крепост Ликостомо– главната твърдина на Републиката по западното Черноморие.

Корабите на Добротица многократно успяват да повредят, а дори и да пленят генуезки галери, което свидетелства за сериозните възможности на деспота. Флотът на Добротица атакува генуезкия форпост в Ликостомо на най-северния ръкав отвъд блатата на Делтата на Дунав и го подчинява на Варненската епархия.

Османското владичество

Руско-турските войни от началото на 19-ти век обезлюдяват
Северна Добруджа
От средата на 15-ти век коренното българско население на Северна Добруджа е прогонено или турцизирано от османците. Областта е заселена с турци и татари, за да служат като бариера за нахлуванията от северо-изток на московци, поляци и казаци към Константинопол. Привлечени от обширните й почти девствени поля, останали безлюдни заради войните, в Северна Добруджа постепенно се заселват и малки групи украински казаци, московски липовани, кримски татари, цариградски гърци и арменци, елзаски немци, италианци, власи, молдовани и трансилвански мокани.

Безлюдната пустош на Северна Добруджа привлича нови заселници
Към средата на 18-ти век българският елемент започва да се завръща. Българите са предпочитани като заселници от местните османски велможи заради тяхната работливост, земеделски умения и предприемчивост. Така се стига до противоречието – местната османска власт да насърчава българските заселвания с цел увеличаване на приходите си, а централната в Цариград да ги възпрепятства, за да не се нарушава мюсюлманския защитен масив, който пази вътрешността на Румелия от московците. Така към началото на 19-ти век българското население в Северна Добруджа е вече значително и преобладава. В първите три десетилетия на века то рязко намалява заради двете продължителни руско-турски войни в района. Областта е систематично разорявана, а населението й прогонвано или отвеждано в плен на север от Дунав от руските войски.

Изглед от Северна Добруджа
Изключително ценни са свидетелствата на французина Лангерон, който описва случващото се в Северна Добруджа при руско-турската война от 1806-12 година:
„На 2 август 1809 г. колоната на Булатов пристига срещу Исакча и почва приготовление за бомбардировка, но като научава от някои българи из Исакча, че турците са изпразнили града, заема го без бой. В града намира 7 оръдия, много муниции и богата плячка от хранителни припаси. Крепостта запазена, обкръжена с висок зид и един стар, но здрав каменен замък. В манастира Кокош, тогава с неизвестно име, се намират затворени 1200 души българи, скрити от страха и ножа на турците. Русите ги хващат и изпращат в Бесарабия. От Исакча Булатов заминава за Тулча, намира града също изпразнен и пуст, с 18 оръдия и грамадни количества муниции и припаси. По направление към Бабадаг застига повече от 1500 души българи бежанци, наедно със стадата им, да бягат от башибозука, който ги преследвал. Вместо да прогони башибозука и ги освободи, той ги пленява и ги изпраща наедно със стадата им като пленници в Бесарабия. На 9 август с. г. генерал Прозоровски, на път откъде Вакарени за Тулча, умира в село Проток (сегашна Жижила). След завземането на Мачин на 18 август, Багратион освобождава населението и издава прокламация до цялото българско население, в която му гарантира лична и имуществена сигурност, като го увещава да бъде спокойно и да не напуща жилищата си. След няколко дена обаче, след завземането на Черна вода от Платов, казаците и московците, които се пръскат в силни отряди по цялото протежение на Дунава към Хърсово и Мачин, разоряват и опустошават цяла Западна Добруджа, подпалват множество богати села, които биха могли да хранят руската войска с месеци и прибират като плячка 50 000 глави едър добитък, които висши офицери споделят помежду си и го пращат в Русия като лична собственост.След завземането на Мачин генерал Марков пребродва цяла Добруджа надлъж и нашир и стига морето северно от Кюстенджа, като навсякъде пленява и плячкосва страната. Изпраща 3000 души българи и липовани като пленници в Галац, а останалите прогонва и преследва; имотите им конфискува в полза на имперската хазна и за техен управител назначава гърка Камели, държавен съветник и чиновник в Министерството на външните дела, който обаче присвоява всичко за себе си, включително и храните, добити от нивята, поженати с работници докарани от Влахия. ”
По онова време вече цяла западна Северна Добруджа е българска, но при руско-турската война цветущите български селища са превърнати в руини и обезлюдени. Българското население е насилствено отведено в Бесарабия.
Ново разорение следва 20 години по-късно при войната от 1828-29 г. В началото на 30-те години на 19-ти век населението на Северна Добруджа е намалено до 20 хиляди души.

Изглед от Бабадаг - втората половина на 19-ти век
Българската предприемчивост и устойчивост обаче отново вземат връх – и за по-малко от 40 години Северна Добруджа отново се превръща в преобладаващо българска османска провинция, чийто етнически състав иначе е доста пъстър. Българи от Бесарабия и Източна Стара Планина – предимно от района на Котел, Жеравна и Медвен - отново заселват северо-добруджанската пустош и разорават девствените й поля. Българите се превръщат в най-проспериращата и най-силната икономически етническа прослойка в областта. Безспорна българска твърдина в Северна Добруджа през 19-ти век се оказват градовете Тулча и Бабадаг със заобикалящите ги десетки чисто български села. В Тулча е отраснал известният български революционер Стефан Караджа. В горите на планината Бабадаг през 1875 г повежда чета поп Харитон, който преди това учителства в тамошните български села Касапкьой и Карапанкьой.

„Бабадагско-Тулчанската група български села представя от себе си компактна маса българско население, което живее в 55 села и то все такива, които имат изключително или предимно български характер. Те се редят от двете страни на пътя, който води от Кюстенджа за Бабадаг и оттам за Тулча или за Исакча,така щото областта, която заемат, представя от себе си триъгълник, ограден от двете страни с морето и Дунав, а от трета - с права линия между Кюстенджа и Исакча. Когато човек пътува в тоя дял на Добруджа, чувствува се като в някоя от най-чистите български покрайнини. Единичните села с руско, румънско или татарско население, които би се срещнали и то предимно в периферията, се губят между българските села и не могат да повлияят ни най-малко за изменение на общото впечатление. Етническият характер на тоя добруджански кът се е отразил и върху градовете Тулча и Бабадаг, гдето българският елемент не само в турско време, когато той е имал изключително в свои ръце търговия и занаяти и е бил едничък носител на култура и просвета.“ / „Научна експедиция в Северна Добруджа, 1917 г“/

След 1878 г

Изглед от българския град Тулча в края на 19-ти век
Според независимото свидетелство на френския търговски консул в Галац, направено 2 години след присъединяването на областта към Румъния – най-силен е българският елемент. Дьо Лел посочва, че към 1880г населението на Северна Добруджа е 117 000 души, като „българите наброяват 40 000″, а румънците преди анексията са били 12-13 000. Австроунгарският търговски консул в Тулча, също посочва, че "румънците в Северна Добруджа не са повече от 12 000 души”. Според бюлетин на Министерството на земеделието на Румъния през 1889 г. българите наброяват 38 992, а румънците 17 000 души.Всъщност присъединяването на Северна Добруджа към Румъния се случва донякъде насила през 1878 г – румънските депутати се противят, тъй като я считат за изконно българска. Румънците си искат Бесарабия с делтата на Дунав, но Бесарабия е анексирана от Руската империя, която като компенсация дава на румънците българската Северна Добруджа. След първоначалното неудобство и нежелание, румънската държава активно я колонизира със заселници от Трансилвания и Влашко и се стреми да обезбългари областта.

Тулча посреща българския цар Фердинанд, 1918 г
Когато България за кратко си връща Северна Добруджа през Първата световна война, българският елемент в областта е все още значителен, въпреки целенасочената асимилаторска политика на румънците в продължение на близо 40 години.
„ В Тулча при освобождението й от нашите войски се оказали 17 268 души жители, от които 5 673 българи, без отвлечените и прокудените от румъните по време на войната; останалото население се състои от руси, и то великоруси или липовани и малоруси или руснаци, от румъни, евреи, гърци и други народности, никоя от които не превишава на брой българите. В Бабадаг пък се намерили 3 281 души жители, от които 1 666 българи, покрай другото население (румъни, турци, татари, арменци и пр.).“ / „Научна експедиция в Северна Добруджа, 1917 г“/

Северна Добруджа е окончателно обезбългарена през 1940 г, когато по силата на Крайовската спогодба Царство България и Кралство Румъния се договарят за размяна на население – румънците изселват своите колонисти от Южна Добруджа, а България приема в границите си местното българско население от Северна Добруджа. Това е цената, която плащаме, за да си получим обратно Южна Добруджа. Но въпреки спогодбата и масовото изселване на юг, и днес има отделни малки български анклави около делтата на Дунав.Етническите българи в Северна Добруджа днес варират според различни преброявания от няколкостотин до 7 хиляди души.

Посети Тулча

Старият български град Тулча все още пази следи от българското минало!

Резервирай изгодно нощувка в Тулча!»
Посети Енисала

Старата българска крепост Енисала.

Резервирай нощувка около Енидала!»

Пътешествие из Северна Добруджа

Изненада: пътищата в Северна Добруджа са отлични
Северна Добруджа е сравнително непозната за туристите дестинация, като изключим румънските черноморски курорти във и около град Кюстенджа/Констанца. Пътищата в тази част на северната ни съседка са много добри и липсват обичайните за Карпатите и Трансилвания задръствания и колони от автомобили. Очевидно тази част на Румъния, извън летния сезон, е сравнително рядко посещавана от румънски и чужди туристи. В тази изконно българска област има множество важни и интересни за българската история места и забележителности. За съжаление, повечето подобни обекти са или в окаяно състояние и не са рекламирани като туристически дестинации, или българското им минало е умишлено заличено и преиначено от румънските надписи и рекламни туристически брошури. Северна Добруджа е изключително удобна и интересна като дестинация за семейни автомобилни пътувания. Значимите за българската история обекти, в повечето случаи, са лесно откриваеми, въпреки липсата на адекватна реклама и указателни табели.

На път из Северна Добруджа
Пътувахме из Северна Добруджа в ранната есен на 2019 г. Очаквах да посетя някаква изостанала румънска провинция, а се сблъсках с наскоро напълно обновени и асфалтирани първокласни, второкласни и третокласни пътища. Не преувеличавам. Наложи ми се да свия и да шофирам над стотина километра по третокласни междуселски шосета – една дупка не видях. Отделно, във всяко селце, колкото и да е бедно – личи си по западналите стопански дворове, стари и ръждясали селскостопански машини и схлупени къщички – са изградили нова детска площадка с малки терени за футбол. И в селцата има живот: има сюрии с малки деца, които ритат топка, пръскат се с водни пистолети и просто играят на улицата.

Новата магистрала Кюстенджа-Тулча - за съжаление, участъкът е
с дължина само 20 км
В района е напълно изградена магистралата Кюстенджа-Букурещ, както и 20-километров участък от магистралата Кюстенжда-Тулча.Макар пътищата в района да са двулентови, по тях се пътува бързо. Местните шофьори обикновено се движат с над 100 км/ч, а полицейските проверки след 20-километровата зона край границата са сравнително редки.
Ако влизате в Северна Добруджа откъм България, препоръчвам от ГКПП Кардам, където пътят е сравнително добре поддържан, като изключим една отсечка от наша страна от около десетина километра след гр. Генерал Тошево, която към октомври 2019 г беше осеяна с кръпки, бабуни и дупки.

Южната част на Северна Добруджа е равна като тепсия
Най-южната част на Северна Добруджа е равна като тепсия. Районът около първото следгранично градче Негру Вода е живописен – с редици орехови дървета край пътя. Встрани от големите пътища има много диви места – археологически и природни забележителности, които само в тази част на Добруджа могат да се видят.Суров български край с много красив контраст между равни като тепсия полета, хълмисти гористи райони, крайбрежни езера и скалисти възвишения с дълбоки оврази.

Мурфатлар

Мурфатларски надписи и прабългарски руни
За да се доберете до един от най-важните български исторически паметници в южната част на Северна Добруджа, трябва да се отклоните от главния път, който води от Негру Вода към Кюстенджа, и да шофирате около 50 километра по третокласни селски пътища. Те са в перфектно състояние. Очевидно съвсем наскоро е правена цялостна рехабилитация на шосейната мрежа в района. Добрата новина е, че скалният манастир край Мурфатлар е отбелязан на повечето навигационни гуугъл карти и може лесно да бъде намерен.

Мурфатларският скален манастир е покрит с недовършена бетонна "шапка"
Скалният манастир Мурфатлар се намира в края на градчето Мурфатлар, край изоставена каменна кариера за добив на вар. Ще разпознаете обекта по грозния бетонен силует, с който е бил покрит преди десетилетия – с идеята там да бъде открит музей. Очевидно – след като става ясно, че манастирът е български и датира от 9-ти век, румънският ентусиазъм секва и работата по обекта замръзва за десетилетия. За съжаление, на място няма какво особено да видите, тъй като манастирът е обграден с телена ограда и е забранено да се влиза вътре. Но поне ще получите тръпката да усетите мястото, на което преди повече от хиляда години нашите предци първо са вдигнали защитен вал, а след това са построили уникален скален манастир – книжовно средище, събирало хиляди поклонници от цялата българска империя.

На една от скалните стени е открито релефно изображение на лъв,
подобно на тези в Плиска, Преслав и Мадара
Мурфатларският скален манастир е безценен български паметник на културата от времето на Първата българска държава. Монашеските килии са били изкопани във варовиковите скали. Манастирът е бил обитаван по времето на княз Борис Първи и царете Симеон, Петър и Самуил. Вътре са открити уникални скални рисунки и надписи, врязани в мекия камък.Това са старобългарски графити на глаголица и кирилица, гръцки букви, и загадъчни прабългарски руни. Стените са осеяни с изображения на кръстове, фигури на коне и конници, светии, свастики, звезди, кораб, змей и плетеници, дори релефен лъв, подобен на тези, открити в Плиска, Преслав, Мадара и Стара Загора.

Мурфатларски скален манастир: Опит за поглед навътре
Обектът е разкрит случайно през 50-те години на 20-ти век. Имало е идея монашеските килии и стенописите да бъдат покрити с бетонен покрив, за да бъдат консервирани. Строежът остава недовършен от десетилетия. В момента мястото е запуснато и недостъпно - и в окаян вид. Наблизо има стара кариера, от която е добиван варовик за българския средновековен каменен вал. Той се намира в непосредствена близост и представлява система от три укрепителни линии с крепости между двете. Укреплението е само на няколкостотин метра от скалния манастир - в отсрещната Мурфатларска гора.

Кюстенджа/Констанца

Кюстенджа: крайбрежната алея и Старото казино
Мурфатлар се намира само на 22 километра от румънската морска столица Кюстенджа/Констанца.Ако търсите нощувки в Северна Добруджа, най-добре е да го направите там, особено извън летния сезон – може да намерите чисти и добре поддържани апартаменти на сносни цени. Центърът на Кюстенджа, особено старият град с крайбрежната пешеходна алея и сградата на Старото казино, е очарователен и си струва да се види. Духът на стара Кюстенджа е уникален, защото на един хвърлей място са събрани православен, католически, евреиски и мюсюлмански храмове, а край тях има археологически останки от римската древност. Къщите в Стария град са строени в епохата на сецесиона – края на 19-ти и началото на 20-ти век. Някои от тях са в стил, наподобяващ „art nouveau“ – модерен барок и декаданс от началото на 20-ти век.

Кюстенджа - стария град: властва декадентска атмосфера от началото
на 20-ти век
Най-забележителните архитектурни шедьоври обаче са в окаяно състояние – преминаването близко до стените им е опасно, защото се рони мазилка и падат каменни фрески от подпокривните конструкции. Този запуснат вид обаче придава допълнително декадетнско очарование на града. Струва си да се разходите из стария Кюстенджа и да се насладите на атмосферата му. Площадът в центъра му е овенчан със статуя на римския поет Овидий, а отзад е внушителната сграда на археологическия музей, също строена в края на 19-ти век.

Кюстенджа - статуята на римския поет Овидий
Кюстенджа има богата древна история. Римляните и древните елини са го наричали Томи и тук е бил заточен римският поет Овидий. Днес тази част от историята на Кюстенджа се популяризира най-силно от румънците, които считат себе си за наследници на древните римляни.
Истината е, обаче, че Кюстенжда има продължително и богато българско минало, което не бива да забравяме. Градът е част от средновековната българска държава няколко столетия. Градът е с категорично български характер до края на 19-ти век.В него в предходните десетилетия се заселват българи от Котленско. В средата на 19-ти век овчарите от този край на Стара планина стигали със стадата си чак до делтата на Дунав.

Кюстенджа в началото на 20-ти век: все още българите
са значителна част от населението на града
Много котленски занаятчии и търговци се заселват в Кюстенджа.
„Непосредствено до Кюстенджа пък, на северозапад, е селото Анадолкьой, чието българско население се състои, подобно на населението в самия град Кюстенджа, почти изключително от котленци, синове и внуци на някогашни котленски овчари в Добруджа.Семейства на такива котленци, в повечето случаи доста заможни, се срещат по много села не само в Кюстенджанско и Мангалско, но и в Меджидийско, Хърсовско и Островско. Именно цялата тая област до руско-турската война 1877 - 1878 г. била осеяна с котленски „къшли”, не рядко по две-три в едно село, някои с по 3-4 хиляди овце, няколко стотин коня, рогат добитък и земя. Българи от Котел, както и от съседните балкански села Градец, Жеравна, Медвен и др., прекарвали целия си живот като постоянно население в тия къшли, понякога по 30-40 души заедно, организирани на особени кооперативни начала.“ / „Научна експедиция в Северна Добруджа, 1917 г“/

Кюстенджа: крайбрежната алея
Според „Географския речник“ на Ж. Чанков през 1879 година Кюстенджа има около 5000 жители – предимно гърци, българи, евреи, татари. Румънците липсват. Към 1918 година населението на града наброява над 25 000 души, от които една трета румънци, а останалите са българи, турци, евреи, гърци и други. Според румънски източници, българите в Кюстенджа през 1896 г са около 10-11% от населението на града, а румънците – около 22%.
Днешното международно летище Констанца е построено до селцето Михаил Когълничану , чието старо название е Българи.

На север – към Тулча

На път за Тулча
По двулентовото шосе от Кюстенджа за Тулча се пътува бързо. В района е построена и 20-километрова отечка от магистралата Констанца-Тулча, но в крайна сметка тя също се влива в главния двулентов път за Тулча. В този район релефът е изъпълнен с полегати хълмове, засяти със зърнени култури и зеле.Правят впечатление стотиците вятърни генератори за производство на електрически ток. Подобни по мащаби съоръжения съм виждал в Дания. Перките им придават особено очарование на пасторалния пейзаж.Първата гориста местност по пътя е планината Бабадаг. Тя е висока 150-200 метра, но е осеяна с гъсти широколистни гори, които днес са обявени за природен резерват. В района на много места е забранено снимането, тъй като има военни поделения и обекти.В дъбравите на тази планина са търсели защита и подслон български хайдути и четници през целия 19-ти век.

Гъстите широколистни гори в планината Бабадаг: някогашен
пазител на български четници и хайдути
В северното подножие на планината Бабадаг е градчето Бабадаг – през 19-ти век с категорично български облик. Целият район на север до град Тулча включително е бил част от Българската екзархия. В околните на Бабадаг села е учителствал Васил Левски.Насред Бабадаг се издига българската църква „Свети Димитър“, която обаче днес почти по нищо не личи, че е била българска. Стенописите на български език в храма са заличени през 1989 г.

Крепостта Енисала/Ново село

Крепостта Енисала/Ново село: стражът на североизточните
граници на Втората българска империя
В центъра на Бабадаг по главния път за Тулча има табела, която указва посоката на средновековната крепост Енисала. Струва си да свиете вдясно и да разгледате историческия паметник, който е реставриран и социализиран за туристически посещения. Енисала/Ново село е представена от румънците като византийска и генуезка крепост от 14-ти век, но истината е, че тя е била българска твърдина стотици години. През Втората българска империя крепостта има ключово значение за охраната на пътищата, които идват от Молдова и делтата на Дунав към вътрешността на Добруджа и България.Старата българска крепост Енисала/Ново село се издига на възвишение между Бабадашкото езеро и черноморското крайбрежие - Разимското езеро. Крепостта е заемала стратегическо място, от което се контролира цялата територия от делтата на Дунав до планината Бабадаг. Край нея е имало пристанище. От твърдината Енисала Втората българска империя контролира крайбрежието и сухоземните пътища в Добруджа към Бесарабия и Влашко.

Изглед откъм цитаделата на Енисала към Бабадашкото езеро
Крепостта е била включена в крепостната линия Емона, Варна, Карвуна (Балчик), Калиакра, Преславец, Тулица (Тулча). Запазени са внушителните останки на замъка от времето на Втората Българска държава издигнат в ХІІІ – ХІV в. Според някои изследователи, осемстенната кула на замъка Енисала е аналогична на тези в българските крепости Шумен, Цепина и Мелник. Районът около някогашната българска твърдина е изключително суров и живописен. Гледката от върха на крепостта стига на десетки километри – виждат се Бабдашкото и Разимското езеро. Крепостта е само на 9 километра от град Бабадаг.

Античната крепост Аргамум

Изглед от античната крепост Аргамум към Разимското езеро
За да получите пълна представа за духа на Северна Добруджа, вместо да се върнете веднага на главния път Кюстенджа-Тулча – от крепостта Енисала продължете надясно – успоредно на черноморското крайбрежие към селцето Журиловка. Пътят е добре поддържан, без дупки и бабуни. След селцето поемете към археологическия паметник Аргамум, който се намира насред защитения природен резерват „Главата на Долошман“. Пътят е нов, но тесен, и на места беше залят от кална маса и водни наноси – очевидно не е помислено за отводняване и канавки при по-обилни дъждове и разливи.

Едно от най-дивите места в Северна Добруджа: района около крепостта Аргамум
Тясното шосе с новичък асфалт свръшва насред полето – има малък чакълест паркинг, на който може да спрете. От там табела на английски език указва посоката към античната крепост Аргамум.Тя се намира на около километър и половина и може да бъде достигната за около 20 минути пеша, спокойно ходене. Околността е много дива – езера, блатни крайбрежия с тръстики, незасегната от земеделска дейност степ. Много е красиво и приятно за разходка. Има и черен път. Тези, които не обичат да ходят пеша, могат да го ползват за автомобилите си, макар на места да е доста „off-road” , но при нашето посещение имаше поне 3 леки автомобила, които минаха безпроблемно.

Брегът на крепостта Аргамум
Античната крепост Аргамум се намира на високия скалист бряг на Разимското езеро, което практически е част от черноморското крайбрежие – отделено е от морето само от тясна пясъчна коса. В далечината се открояват контурите на малък остров. Околността е много живописна – типична гледка за ниските крайречни и крайезерни райони на Северна Добруджа. Археологическият паметник е представен като най-старото елинско поселение в този район, датиращо от 7 век пр. Христа. Градът е имал пристанище. В румънските брошури се твърди, че бил населен до късно римско време, след което бил обезлюден. Археологическите останки са открити при разкопки през 1916 г.

Мястото е удобно за пристан
Мястото обаче вероятно е било ползвано и през Средновековието, тъй като предлага удобни места за акостиране на кораби. Знае се със сигурност, че в близост до средновековната българска крепост Енисала е имало пристанище. Нищо чудно то да се е намирало в близост до древния град Аргамум. Със сигурност място си струва да бъде посетено – така ще получите представа от „първа ръка“ в какъв район и при какви условия е действала флотилията на българския властелин Добротица през втората половина на 14-ти век.

Журиловка
Недалеч от крепостта Аргамум е селцето Журиловка. Неговата табела е двуезична – на румънски и на кирилица. Оказва се, че това е поселение на избягали от Руската империя селяни в началото на 19-ти век. Те са потомци на така наречените „липовани“. Те са били подложени на религиозни преследвания в края на 17-ти и началото на 18-ти век, след църковните реформи на Никон Московски. Обявени са за разколници и затова част от потомците им бягат в обезлюдените Буковина, Бесарабия и Северна Добруджа. Една от хипотезите за името им „липовани“ е, че рисували иконите си върху липови дъски.

Село Никулицел/Никулица

В околностите на Никулицел
След като се върнете на главния път Кюстенджа-Тулча, може да поемете на север, но малко преди Тулча да свиете вляво – към Никулицел. Място сакрално за всеки българин, защото се предполага, че в този район е било издигнато укреплението Онгъл на кан Аспарух. В околностите има няколко манастира, основани от българи - и са неразривна част от българската средновековна и възрожденска история. Пътят към Никулицел съвпада с шосето от северната част на Северна Добруджа към Букурещ. Пътят е натоварен, но се пътува леко – настилката е в отлично състояние. Околността е осеяна с голи каменисти възвишения, широколистни гори и дълбоки оврази и долове. Някога районът е бил населен с десетки чисто български села. Тази част на Северна Добруджа е винарски район. Точно около Никулицел има обширен лозов масив, край който в ранната есен се продава домашно вино от местни хора.

Изглед от с. Никулицел
Ако очаквате типични културно-исторически туристически обекти в тази част на Северна Добруджа, ще се разочаровате. Районът е изпълнен със сакрални за българската история места и обекти, но те нищо не значат за днешните румънци. И най-често липсват елементарни указателни табели. В тази част на Северна Добруджа няма да намерите и кой знае колко удобни места за нощувки – районът не е туристически, а типично селски. Областният град Тулча е голям промишлен център от времето на соца и Чаушеско. Не се отличава с особен финес и удобства за туристите.Пътят до село Никулицел е отличен. Проблемите започват в центъра на населеното място, който наподобява типичните западнали селца в провинциална България – лоша асфалтова настилка, скромна и бедна инфраструктура. Но пък си струва да бъде посетено селото, тъй като околоностите му предоставят красиви пейзажи, насред които са се разигравали едни от-ключовите сцени в ранната българска история.

Изглед от планината Никулицел: тя е във формата на подкова
Най-северозападният ъгъл от Северна Добруджа: дълбоки оврази, хълмове и гори. През 7-ми век делтата на Дунав е имала четвърти ръкав, който минавал в подножието на планината Никулицел и се вливал в Черно море недалеч от днешното село Бабадаг. Гористите склонове край Никулицел образуват формата на подкова. В нейната основа е открито землено укрепление, а 1000 години след битката при Онгъл местните намирали в тази местност останки от стари оръжия и доспехи.От центъра на селото има асфалтов път нагоре към едно от възвишенията на близката планина Никулицел. Върхът е едно от любимите места за посещение на местните. От него се открива гледка към цялата планинска верига във формата на подкова, както и в долината под нея, където вероятно е бил разположен Онгълът.

Пътят към върха на възвишението над с. Никулицел
За съжаление, на 2-3 километра от селото асфалтовият път се влошава – първо се появяват големи дупки, а след това асфалта преминава в черен път с оврази и коловози. Аз реших да не рискувам и не продлъжих нагоре, макар два-три местни автомобила да ме подминаха и да се качиха на гористото възвишение, на което има открита площадка. Отбих встрани и снимах, колкото можах през дърветата долината долу – с днешното село Никулицел. В село Никулицел може да се отбиете в българската средновековна църква „Свети Атанасий“. Твърди се, че тя е най-старата жива църква в Северна Добруджа.

Българската болярска църква „Свети Атанасий“ - строена е
през 13-ти век
Храмът е умалено копие на Боянската църква и е построен от български велможа през 13-ти век. Според изледователи, съществуването на този храм навежда на мисълта, че Никулица е било българско болярско село, а вероятно и укрепление на местния български феодал. За това българско минало обаче няма да прочетете никъде в румънските брошури и указателни табели. Според румънците, храмът е влашки. За да прикрият българското му минало , през 80-те години на 20-ти век българските стенописи са свалени и отнесени в Букурещ. Днес на тяхно място отвън има празни места, а автентичният вид на храма е умишлено променен, след като е покрит със съвременна бяла мазилка. Когато посетихме църквата, тя беше заключена и изглеждаше, че не функционира пълноценно. В района на Никулицел са открити и 13 монети от времето на цар Иван Александър.

Тулча

Влизаме в Тулча
Пътят от Никулицел до Тулча върви почти успоредно на река Дунав в хълмист и горист район. Гледките са изключително живописни. Разстоянието е около 30 километра. Град Тулча ни посреща с дъх на тежка промишленост от времето на соца. Покрайните му са осеяни с големи промишлени предприятия. Въздухът имаше мирис на прясно разтворен цимент.Градът е областен център – има какво да се разгледа набързо, но в никакъв случай не е населено място, свикнало да приема тълпи от туристи. В центъра на града има няколко 2 и 3-звездни хотели и хостели, които предлагат скромни места за нощувки. Ние не разполагахме с много време – отделихме около 2 часа за престой в Тулча преди да поемем на юг – към българската граница. Извън чисто българските обекти, които си струва да бъдат посетени, разходката край речното пристанище и пешеходна алея край реката е задължителна.

Тулча: пристанището и разлелият се широко Дунав преди делтата
Това е най-живописната част от града, която предлага поглед към широко разлелия се преди делтата Дунав и близкия хълм над Тулча, на който има огромен надпис на румънски с името на града. Аз лично не успях да намеря за краткия си престой в Тулча къщата на Стефан Караджа. Указанията бяха, че се намирала на 150 метра от българската църква „Свети Георги“ по малка стръмна уличка в някогашната българска махала. Показвах снимката на къщата на местни хора – така и не я разпознаха. Иначе, до българския храм „Свети Георги“ може да стигнете като ползвате навигацията с въвеждане на английски на надписа “church St. George, Tulcea”. Наричана е още „църквата с часовника". Няма как да я сбъркате.

Издълбаният в камъка надпис на български език над
вратата на църквата "Св. Георги" в Тулча
Въпросният православен храм е построен от българската община в Тулча. Посещаван е редовно от семейството на Стефан Караджа, който е отраснал в този крайдунавски град. В църквата "Св. Георги" все още личат българските следи: каменен надпис над входа и надписи на някои от иконите. Автентичните стенописи са унищожени и покрити с надписи на румънски през 80-те години на 20-ти век.Някога Тулча и околностите са били част от Българската екзархия. Ако имате време, може да се поразходите из автентичната стара Тулча в квартала около храма „Свети Георги“. Едно от първите читалища, основани в България, е тулчанското. То е създадено през 1861 г. и носи името „Търновско сборище“. През същата година е сформиран Тулчанският революционен комитет.Той изпраща през 1862 г. бойци в Първата българска легия. Сред тях са Стефан Караджа, Иван Кършовски, Панчо Досев.

Изглед от Тулча в началото на 20-ти век
В Тулча известно време в града пребивава Васил Левски. През 1867 г. от Тулча излиза чета от 15 души, която извържшва поход до Сливенския Балкан и там се обединява с четата на Панайот Хитов. През 1874 г. в Тулча е изпратен Васил Друмев под името Климент Браницки, като епископ, за да поеме управлението на добруджанската част от Доростоло-червенската епархия. Според официалните данни за Доростоло-червенската епархия през 1874 г в Тулчанския санджак е имало 12 720 българи. В края на 19-ти век българите са най-многобройният етнос в мултиетническия град Тулча. Към началото на 1916 г българите съставят около 40% от населението на града.

Тулча посреща тържествено победоносната българска войска, 1916 г
През Първата световна война градът е управляван около 2 години от българска администрация. Тулча е освободена от българските войски на 22 декември 1916 г. След победата на 3 януари при Мачин до 5 януари 1917 г. командваната от ген. Колев I-ва конна дивизия напълно прогонва остатъците от руски и румънски части северно от Дунав. В град Сулина, най-северния населен пункт на делтата на Дунав, е установено българско управление. С това приключва освобождението на цяла Северна Добруджа от румънска власт. На тулчанското речно пристанище тържествено е посрещнат през 1918 г и българският монарх цар Фердинад.

»Разгледайте галерията "България, която изгубихме" »

Третата България през 14-ти век

Добруджанското деспотство